Кейоке махна на новоповишения си Ударен водач, нисък мъж с белег на веждата, казваше се Дакати.
— Предай заповед: всички в готовност.
Заповедта беше излишна. Воините стояха стегнато, с ръце на дръжките на мечовете. Бяха вървели в постоянна готовност, откакто напуснаха приятелските граници. Никой не се беше успокоил от това, че дните течаха без произшествия, нито беше изгубил бдителността си заради умората от избутването на фургони, затънали в разровените бразди на зле поддържаните планински пътища. Тези земи гъмжаха от разбойници и бяха оформени от боговете удобно за засада.
Най-отличните войници на Мара бяха избрани да охраняват скъпоценната коприна до Джамар, защото макар срещу лъжливия керван да се очакваше нападение, той беше защитен от голяма сила. Наложеше ли се малкият отряд на Кейоке да влезе в бой, всеки воин трябваше да се сражава като двама. А никой не се съмняваше, че съгледвачът, чакащ горе на пътя, означава беда. Съгледвачите бяха мъже, които някога бяха обикаляли същите тези хълмове като сиви воини. Познаваха всяка пътечка и нямаше да се уплашат от сенки.
Кейоке махна широко с ръка и съгледвачът горе изчезна и след малко се появи от крайпътните храсти безшумно като движена от слънцето сянка. Спря пред Бойния водач и кимна отсечено в знак на почит.
— Докладвай, Виало — каза Кейоке. Тялото му можеше да усеща бремето на годините и службата, но паметта му все още беше остра: помнеше имената на всичките си войници.
Съгледвачът хвърли неспокоен поглед нагоре по склона и заговори.
— Често съм ловувал тук, сър. Преди да падне вечерта, птици мулаки и коджир би трябвало да летят над езерото отвъд онзи хребет. — Посочи обагрената от слънце гора. — А санаро, лай и други пойни птици не би трябвало изобщо да са затихнали в този час. — Погледна Кейоке многозначително. — Не ми харесва тишината, и звукът на вятъра също.
Кейоке избута шлема си назад, та полъхът на вятъра да изсуши потта по косата му, а след това, бавно и преднамерено, коравите му пръсти стегнаха каишката под брадичката. Воините ветерани на Акома разбраха, че командирът им се подготвя за бой.
— Други птици гнездят в онези дървета, така ли?
Виало се усмихна широко.
— Големи птици, командире. С кучешки опашки вместо пера.
Дакати облиза неспокойно устни.
— Минванаби или разбойници?
Усмивката на Виало се стопи.
— Сиви воини биха стояли настрана от този отряд.
— Минванаби значи — каза Кейоке. — Къде според теб ще ни ударят?
Виало се намръщи.
— Един умен командир би ни пресрещнал отвъд следващото възвишение. — Посочи хребета, който се издигаше като нож, врязан в маранята на късния следобед. — Някъде на средата нагоре по склона от другата страна на следващата долина пътят отново рязко тръгва нагоре и лъкатуши покрай стръмни оврази.
— Врагът ще държи по-високия терен, докато ние, под обстрела на лъковете, ще сме принудени да подкараме нийдра нагоре през скалите, за да се измъкнем. — Бистрите очи на Кейоке се вгледаха в очите на Виало. — Точно там бих ударил аз, с оставен назад отряд, който да запуши долината откъм тила и да ни отреже възможността да се изтеглим. — Огледа се. — Най-вероятно заемат позиция зад нас точно сега.
Зад редиците изнервени войници измуча нийдра. Изскърцаха хамути, един колар изруга и се чуха приближаващи се тичащи стъпки.
— Отвори път! Връща се съгледвач! — извика някой отзад.
Редиците се раздвоиха и през тях залитна воин, пребледнял и задъхан.
— Командире!
Кейоке се обърна към него със спокойствие, каквото не изпитваше.
— Докладвай.
— Войници на пътя зад нас. — Мъжът си пое дъх. — Може би сто, сто и петдесет. Корязун твърди, че е разпознал офицера им. Минванаби.
— Проклятие! — измърмори Кейоке, хвана задъхания вестоносец за рамото и добави: — Добре се справи. Прикрито ли се придвижва тази войска?
Боецът забърса с длан плувналото си в солена пот чело.
— Маршируват открито. Преценихме броя им по облака; прах, който вдигат.
Очите на Кейоке се присвиха и той заключи отсечено:
— Това не е разбойническа банда. Това е военен отряд, най-малко сто души, за да ни вкарат в капана.