— Ако отпред ни чака засада, а зад нас се приближава войска… — почна Дакати.
— Значи знаят, че идваме — довърши Кейоке. Изводите бяха смразяващи, но безполезни, освен ако някой не оцелееше, за да предупреди лейди Мара, че от домакинството й има изтичане на информация. — Не искам да изоставим фургоните с коприна, но ако не го направим, всички сме жертва на Червения бог и коприната така и така е изгубена. Ще…
Виало го докосна по лакътя и го спря.
— Командире — каза тихо някогашният сив воин. — Може да има друг изход.
— Какъв?
— Знам една пътека между канарите до подножието на възвишението. Води до тесен каньон, използвахме го за лагер. Фургоните не могат да минат, но коприната може да се скрие, а позицията поне предлага надежда. Има само един вход и може да се брани с много малко хора.
Кейоке се намръщи.
— Колко дълго можем да издържим там? Достатъчно ли, за да известим лейди Мара? Или да повикаме Люджан на помощ?
Виало отвърна откровено:
— Вест до господарката ни, може би. Достатъчно дълго, докато дойде помощ? Минванаби могат да пробият, ако са готови да понесат ужасно клане.
Дакати се плесна по бедрото в изблик на гняв.
— Къде е честта ни, ако изоставим това, което се заклехме да пазим?
— Фургоните тъй или иначе са изгубени — отсече Кейоке. — Не можем да ги защитим и да издържим срещу сто души на открито. — По-важно беше Мара да разбере, че Минванаби имат достъп до тайните й. Да, по-добре беше да се укрепят за отбрана и да пратят вестоносец.
„Мъдростта на Лашима дано ни напътства всички“, помоли се Кейоке наум, а на глас каза високо:
— Има по-добри начини да защитим оказаното ни доверие, отколкото да се бием и да умрем, преди да позволим на врага да заграби плячката. — И бързо започна да дава заповеди.
Слугите се разбързаха да скрият скъпоценните топове коприна в цепнатините в скалите. Имаше място обаче само за една трета. Керванът отново заскърца към загърнатата от сенките на късния следобед долина.
Щом стигнаха равното, спряха. Кейоке примижа назад към обагрено в златото на залеза небе. Билото бе загърнато в облак прах. След миг дотича съгледвач и потвърди мрачното му предчувствие.
— Войници. На Минванаби им омръзна да чакат — докладва задъхано съгледвачът. — Вероятно мислят, че вдигаме лагер тук.
Кейоке сви устни, махна с ръка за внимание и извика:
— Трябва да побързаме.
Съжали, че го няма Папевайо, с неговата интуиция. Но Папе беше загинал, докато защитаваше Мара от наемния убиец на Минванаби. Кейоке се надяваше да постигне поне това. Не хранеше илюзии: знаеше, че всеки воин тук най-вероятно ще срещне Червения бог на острието на вражеско оръжие.
Разтовариха коприната и я скриха сред дърветата, разпрегнаха Нийдрите, обърнаха фургоните на една страна и вдигнаха барикада, зад която заеха укритие двайсет стрелци — доброволци, приели да се бият до смърт, за да спечелят време за останалите да се изтеглят в каньона на Виало. Това, че убежището можеше и да не съществува или че бившият сив воин може да е сбъркал мястото му, предвещаваше сигурна гибел, но никой не го спомена.
Слънчевата светлина бързо напусна долината, но се задържа по височините ярка като топнати в позлата пръсти. Прахта, вдигната от войската на Минванаби, усили сумрака долу още повече.
— Всички да вземат толкова коприна, колкото могат да носят — нареди Кейоке. Виало го погледна озадачено и той поясни: — Топовете плат може да се използват да спират стрелите или да се вдигне стена срещу атаката. Хайде, води ни по-бързо до този каньон.
Войниците с топове коприна на рамо тръгнаха между коларите и слугите, които подкарваха с камшици наплашените животни през скалистите зъбери и гъстите храсталаци.
Когато луната изгря, отрядът стигна до тясно дефиле, пресичащо пътеката. Диви лози бяха увили дърветата, сякаш искаха да ги удушат, а от задавената от бурени земя от двете страни стърчаха канари.
— Каньонът е точно пред нас, може би на три хвърлея с лък от ей онази скала — каза Виало и посочи.
Кейоке присви очи в сумрака и видя една надвиснала над пътеката канара. Вдигна ръка и колоната зад него спря.
Птица нададе зов и замлъкна. Нямаше как да се разбере с пера ли е покрита, или с броня. Кейоке докосна двамата най-близки войници по раменете и им посочи да тръгнат напред.