— Застанете на пост ето там. В мига, в който видите, че идват след нас, единият от вас да ме извести.
Двамата оставиха товара си и заеха позицията, без да възразят. Кейоке похвали храбростта им наум и съжали, че няма време да им каже нещо повече. Но думите не можеха да смекчат неизбежното: когато Минванаби настъпеха към позицията им, единият щеше да затича да предупреди, а другият щеше да загине, за да осигури на приятеля си достатъчно преднина, за да стигне. Мара щеше да се гордее с тях, помисли с тъга Бойният водач.
Закатериха се по пътеката. Движеха се в полумрака като хора, подгонени от демони. При една теснина в скалите, където всеки трябваше да пропълзи на четири крака и да му подадат след това товара, а нийдра трябваше да бъдат подкарани насила да скочат долу, Кейоке махна на Виало да се отделят настрана и попита:
— Какъв шанс имаш да се прокраднеш оттук и да стигнеш до господарката ни?
Виало сви рамене в сдържана цуранска скромност.
— Познавам района добре, командире. Но в тъмното и с войниците на Минванаби настъпващи от всички страни? И на сянка ще й трябва благоволението на боговете, за да мине незабелязано.
Жалното мучене на нийдра за миг заглуши мисълта му. Кейоке се огледа и посочи една скална издатина.
— Тогава се качи там горе и се скрий. След като псетата Минванаби подминат, избери подходящия момент и притичай до главния път. Гледай бързо да стигнеш до имението. Кажи на лейди Мара къде скрихме стоките. Когато стане ясно, че Минванаби ще пробият, ще запаля коприната, която носим. Ако имаме късмет, враговете ще помислят, че сме унищожили всичко, за да не им оставим плячка. Но най-важното, кажи на господарката, че сме предадени. И че сигурно в имението има шпионин. Върви.
Виало кимна отривисто и се закатери. Горе на канарата смъкна шлема си, присви се, за да не го видят враговете, които скоро щяха да минат отдолу, и подвикна:
— Дано боговете ви опазят, командире. Пратете много псета Минванаби в залите на Туракаму тази нощ!
Кейоке кимна отсечено и отвърна:
— Дано Чочокан води стъпките ти.
Луната се скри зад ръба на черните скали и нощта стана още по-тъмна. Насекоми зацвърчаха в леса, в който не се чуваше песен на нощни птици, а вятърът зашепна тайни в листата. Мъжете се движеха като призраци през загърнатото в мъгла дефиле, стъпалата им се хлъзгаха да намерят опора върху мокри корени и покрити с мъх канари.
Най-после стигнаха и Кейоке огледа каньона, където щяха да дадат отпор. Мъжете разтовариха коприната и започнаха да вдигат барикада от канари, дънери и пръст. Слуги заклаха животните и струпаха още ритащите трупове в дига, за да осигурят укритие от стрелците. Нощният въздух се насити с миризмата на прясна кръв и още по-тежката воня на животински изпражнения.
Кейоке заповяда да насекат един от труповете и да накладат огън, за да изпекат месото — войниците не можеха да се бият на празни стомаси. Накрая струпаха топовете скъпоценни коприни пред дъното на каньона. Вдигнати пред стръмната скална стена, красивите многоцветни платове щяха да послужат за барикада, зад която да отстъпят в разгара на последния отпор.
Накрая, прегракнал от викане, Кейоке коленичи пред малкия вир под водопадчето, което се плискаше от недостъпна цепнатина в ръба на каньона. Развърза шлема си, изми сбръчканото си лице и погледна ръцете си, които го предаваха с треперенето си. Не беше уплашен. Водил беше твърде много битки, за да го е страх от смърт от оръжие. Не, друго беше — старостта и умората, и жалостта за Господарката караха пръстите му да треперят, неподвластни на волята му. Провери меча си, после ножовете в каниите, и когато вдигна очи, видя водоносчето с ведрото и черпака — чакаше ред до ручея. Трепереше, макар да държеше раменете си изправени като мъж.
Горд с най-малкия член на отряда си, Кейоке Каза:
— Имаме достатъчно вода, за да издържим колкото трябва. Дай на войниците да се напият хубаво.
Момчето се усмихна колебливо.
— Да, командире.
И натопи ведрото в малкия вир. Беше готово да умре за Господарката като най-коравия войник.
Кейоке се надигна и огледа лагера — слугите, клекнали около димящите огньове, воините на стража по барикадите. Нямаше никаква отпуснатост. Въздъхна. Знаеше, че не може да направи нищо повече, освен да обиколи и да насърчи мъжете, чийто живот вече се измерваше в часове.
Изяде парче недопечено месо от нийдра, в чиито сокове нямаше никакъв вкус, и каза на готвача, който прибра празната му чиния: