— Ти ще си моят говорител пред слугите. Ако Минванаби пробият и последните ни войници паднат, загребете горящите главни и ги хвърлете в коприната. След това се хвърлете срещу Минванаби, за да ги принудите да ви убият с мечовете си и да ви дарят с доблестна смърт.
Готвачът наведе глава в знак на покорна благодарност.
— Удостояваш ни с висока чест, командире.
Кейоке отвърна с усмивка:
— Вие ще удостоите с чест своята Господарка и своя дом, като изпълните заповедите си. В това трябва да сте като воини.
Старият мъж, чието име Кейоке не можеше да си спомни, заяви:
— Няма да провалим доверието на Господарката Мара, командире.
Кейоке се беше разпоредил по един мъж на всеки трима да се изтегли в дъното на каньона и да се нахрани бързо. Втората група бе привършила с яденето и вече третата заемаше местата си. Ударен водач Дакати се задържа и попита с едва потисната тревога:
— Каква е тактиката, командире?
Кейоке огледа за последен път тясното дефиле, вмирисано вече на леш и обагрено в сиво, черно и примигващо оранжево от пламъците на огньовете. Не можеше да се направи нищо повече, така че той отвърна отсечено:
— Чакаме. После се бием.
С бдителност, усвоена през годините като разбойнически главатар, Първи ударен водач Люджан огледа периметъра. Луната светеше твърде ярко, а низините покрай речния път бяха открити, мястото никак не му харесваше за решителен бой. Но равният терен му даваше предимството, че можеше да види приближаващия се враг, а имаше под своя команда всеки войник, който можеше да бъде заделен от имението на Мара. Щеше да е нужен масиран щурм на поне три отряда воини, за да пробият през подредените в кръг фургони. Минванаби трябваше да хвърлят в боя не по-малко от петстотин души, за да са сигурни в победата. Въпреки това стомахът му се беше свил. Отново прегледа защитата си и не намери нищо нередно. Готвачите почистваха след вечерята. Мрачните му предчувствия не намаляха, а само се усилиха — битката отдавна вече трябваше да е започнала.
Да, Минванаби вече трябваше да са ударили. Утре призори керванът му щеше да стигне до портите на Сулан-Ку. Донесението от шпионина на Аракаси гласеше, че нападението е сигурно. А за опитния във военните дела ум на Люджан най-вероятното място за засада беше един горист завой на пътя, който бяха подминали без произшествия предния следобед. С това оставаше нощна атака, защото бе немислимо Минванаби да се опитат да ги нападнат в града.
Отново огледа пътя. Инстинктите му крещяха, че нещо не е наред. След като нямаше какво да прави, а не можеше да легне да спи, обиколи защитата и както бе направил само преди няколко минути, размени по дума-две с войниците на пост, които вече се изнервяха от многократните му проверки. Тревогата му затрудняваше бдителността им, знаеше го, но не можеше да се спре.
Мина през тесния проход между гърбовете на стражите си и редиците покрити с кожи фургони, заслонили централните огньове, оградите за нийдра и мъжете, които спяха на смени. Фургоните бяха натоварени с чували тиза, а за заблуда под едно уж лошо затегнато покривало се показваха два топа коприна. Платът лъщеше на лунната светлина, гладък като вода и с разкошно качество.
Люджан опипа меча си. Непрекъснато превърташе в ума си това, което знаеше, и не можеше да се измъкне от едно и също заключение: в забавянето на атаката нямаше никакъв смисъл. Ако не нападнеха сега, Минванаби трябваше да чакат, докато керванът не излезе от портите на южния път към Джамар. А това щеше да е глупаво заради възможността стоката да бъде натоварена на баржи и пратена към Джамар по вода. Възможно ли беше Минванаби да са пратили две сили, едната по брега, а другата на лодки, за да ги нападнат в реката? Имаха достатъчно воини, да. Но сражение по бързото течение на Гагаджин Щеше да създаде трудности…
— Командире! — изсъска един от стражите.
Мечът на Люджан напусна ножницата си сякаш по своя воля. Ударният водач на Акома вложи в гласа си спокойствие, каквото не изпитваше.
— Какво има?
— Някой идва!
Люджан се вгледа и видя какво му сочи боецът — самотна фигура далече на пътя.
— Залита като пиян — каза войникът.
И наистина, приближаващият се мъж едва се крепеше на крака.
— Не е пиян — каза Люджан и се намръщи. — Изтезаван е.
— Кой го направи? — попита Люджан.
Мъжът примига.