— В името на душата и живота ти — знаеш ли къде?
Канил потрепери. Очите му бяха изцъклени.
— На пътя през планината Киамака, отвъд границата на Тускалора, в място, където фургоните трябва да се изкачат нагоре от падината към западния хребет. Това е всичко, което знам.
Люджан се взря в обезобразеното от враговете лице. Мисълта му заработи с яснота, която го спохождаше в критични мигове, и той запрехвърля в ума си всяка клисура, долчинка и дере, които помнеше из планините, където беше водил някога своята банда сиви воини. Имаше много места, които една войска можеше да използва за засада. Но само едно, удобно за скриване на три пълни отряда, отговаряше на описанието. Като насън Люджан промълви:
— Преди колко време псетата на Минванаби подминаха Сулан-Ку?
— Ден, може би два. Не мога да кажа. Припаднах и не знам колко време съм бил в безсъзнание — час, а може би цял ден.
Затвори очи, твърде изтощен, за да може да каже повече. Целта, която бе поддържала силата му, бе изпълнена с донасянето на съобщението. Люджан положи отпуснатата му глава върху зацапаните с кръв одеяла. Лечителят дотича да се погрижи за ранения.
Люджан довърши пресмятанията си и с едва сдържан гняв извика така, че гласът му можеше да разбуди и мъртвите:
— Вдигай лагера!
На притеснения помощник-командир до себе си нареди:
— Назначи патрул и фургон да откарат този човек до лейди Мара, а след това задели половин отряд, за да откарат фургоните безопасно до складовете в Сулан-Ку на разсъмване.
Офицерът отдаде чест.
— Слушам.
— Останалите тръгваме веднага — отсече Люджан.
Не си направи труд да обяснява. Всяка секунда бе важна. Ако Минванаби нападнеха Кейоке в прохода, имаше само едно място, където Акома да окажат съпротива. Разбойническият каньон бе познат на съгледвачите. Но в разгара на засадата и битката щеше ли някой от тях да намери възможност да спомене за съществуването му? „Проклятието на Туракаму“, помисли Люджан. Коприната можеше вече да е изгубена, а Кейоке в този момент можеше да е труп, зяпнал с невиждащи очи към звездите. Само глупак щеше да може да се надява на спасение, а само още по-голям глупак щеше да рискува още два отряда… но Люджан не можеше да помисли за никаква алтернатива, освен да действа.
Защото Люджан обичаше Мара с отдаденост, по-дълбока от живота: тя го беше върнала към честта от безсмисленото съществуване на сив воин. А Бойният водач, на когото Люджан бе започнал да се възхищава с привързаността, която син изпитва към баща си, беше попаднал в капана на Минванаби. Кейоке беше приел разбитите войници от бандата на Люджан, все едно че бяха родени в зеленото на дома Акома и беше подкрепил повишението му в Първи ударен водач с честна преценка, каквато малцина мъже съхраняваха на стари години. Кейоке беше нещо повече от командващ офицер — беше учител с рядък талант да споделя и да слуша.
Загледан на юг с присвити очи, Люджан викна на бойците си:
— Тръгваме! И ако трябва да откраднем всяка лодка и баржа в Сулан-Ку, за да се прехвърлим на юг, ще го направим! До разсъмване искам да сме на реката, а преди да е изтекъл денят, искам да избиваме псета в подножията на Киамака!
Гората беше безмълвна. Не се чуваше зов на нощни птици, а високият стръмен ръб на каньона спираше дори шепота на вятъра. Освен за краткия час, в който луната бе прекосила тесния резен небе отгоре, тъмнината беше неумолима.
Кейоке отхвърли всякакви молби да разпалят отново огньовете, въпреки че на тази височина въздухът беше смразяващ и леко облечените слуги трепереха. Войниците се опитваха да дремнат в пълно снаряжение върху влажната земя, докато други стояха на пост и се вслушваха внимателно.
Само нежелани звуци стигаха до ушите им: изстъргването на откъртени камъни и приглушеното пъшкане на катерачи, опитващи стените на каньона в тъмното. Врагът беше дошъл, но жестокото изчакване не свършваше.
Кейоке остана на барикадата, със студено като изваяно от старо дърво лице. Обречен да води сражение в място, което никога не беше виждал на дневна светлина, Бойният водач се молеше оценката на Виало да е вярна: че скалите са твърде стръмни за спускане. Засега не можеше да направи нищо повече, освен да праща стражи, които да проследят трополенето на камъчета, откъртени от дебнещите горе. Веднъж войниците му бяха възнаградени от приглушения вик и изтупване на паднало тяло. Трупът, който се беше проснал долу в каньона, беше облечен дрипаво, но личеше, че е прекалено охранен и твърде добре снаряжен, за да е разбойник. Оръжията му бяха първокласни и подпечатани със знака на оръжейник, добре известен в провинция Сцетак. Повече доказателства не бяха нужни. Тази работилница снабдяваше Минванаби от няколко поколения.