Кейоке примижа нагоре към звездите. Избледняваха. Утрото наближаваше и скоро врагът щеше да има достатъчно светлина, за да мята стрели. Кейоке знаеше, че ако срещу него се окаже Бойният водач на Минванаби Ириланди, ще разположи стрелци срещу всякаква контраатака — една от предсказуемите склонности на Ириланди беше винаги да е готов за контраофанзива. Щом се разсъмнеше, стрелците му щяха да започнат да стрелят безразборно в дефилето. Повечето стрели щяха да падат безвредно, но някои можеше и да поразят цели. Втора, но не по-малко притеснителна грижа беше липсата на билки и мехлеми. Фургоните не караха много продоволствие и с войниците не пътуваха лечители.
Щурмът започна, когато небето на изток изсветля до нефритенозелено. Първата вълна войници на Минванаби връхлетя барикадата с боен вик, който разтърси утринната тишина. Можеха да настъпват само по четирима в редица през скалистия проход и опитът им да изкатерят заграждението им донесе бърза смърт от мечовете и копията на Акома. Но продължаваха да напират, катереха се върху мъртвите си и издъхващи другари на кръвожадни вълни. Поне дузина войници на Минванаби паднаха, преди първият воин Акома да бъде ранен. Докато мечът му падаше от ръката му, друг проби с рамо напред, за да заеме мястото му.
Близо час врагът нападаше безуспешно барикадата и губеше хора — дотук стотина. Акома имаха само десетина ранени и един-единствен загинал.
Минванаби като че ли искаха на всяка цена да превземат каньона. Но защо? Каньонът беше защитим, но също така беше и капан. Минванаби щяха да платят скъпо, за да влязат, но Акома щяха да загинат, ако се опитат да го напуснат. Нападател, който не е притиснат да бърза, щеше да направи по-добре, ако стои и чака, докато защитниците не се изтощят. Кейоке си припомни какво знае за противника: Ириланди изобщо не беше глупав — беше достатъчно компетентен, за да остане Боен водач на Минванаби близо две десетилетия, — а сега почти със сигурност действаше под заповедите на Тасайо. Защо трябваше толкова опитни във военното дело хора да хабят стотици мъже? Да вземат коприната нямаше да е смъртоносен удар за Акома и със сигурност не струваше живота на толкова бойци, които щяха да бъдат пожертвани, преди слънцето да стигне зенита. Трябваше да има някаква причина, но каква?
Притеснен, Кейоке остави въпросите, на които нямаше отговор, и подмени войниците на предната линия — оглеждаше оръжията и бронята им и ги окуражаваше. После огледа оплисканите с кръв сменени войници, които смъкваха шлемовете си и миеха плувналите си в пот коси и лица в ручея. Реши да ускори подменянето. Минванаби можеха да пращат само по четирима души едновременно срещу барикадата, но неговите хора капваха бързо срещу все новите и нови противници. По-добре беше да ги сменя по-често.
Изведнъж зад редиците на Минванаби се надигна вик, но не последва никакъв щурм. Вместо да пратят нови войници, Минванаби неочаквано отстъпиха.
— Може би им омръзна да гледат как хората им загиват за нищо — каза задъхано Дакати.
Кейоке сви рамене уклончиво. Отстъплението не беше в стила на Ириланди — и със сигурност не и на Тасайо.
— Може би. Но защо тогава бяха достатъчно готови на жертви до този момент?
Изведнъж във въздуха изхвърча нещо, полетя към тях, тупна на земята и се затъркаля. Всички се пръснаха, за да не би да е топка, пълна с жилещи насекоми — стара обсадна хитрина.
Беше някаква торба. Кейоке даде знак и Дакати тръгна да я огледа. Вдигна я и я развърза. Лицето му посивя.
— Главата на Виало.
— Така си помислих. — Гласът на Кейоке не издаде, че изпитва същия безнадежден, безпомощен гняв. „Мара — помисли си, — с Аяки сте в ужасна опасност, а не мога да направя нищо, за да ви помогна“.
Също толкова ясно осъзнал заплахата за дома Акома, Дакати добави:
— Сложили са и въже, за да разберем, че са го обесили, преди да му отрежат главата.
При споменаването на толкова безчестен край Кейоке едва потисна трепета си.
— Виало им е казал, че е дезертьор, несъмнено. Може да е обесен, но е умрял храбро. Ще засвидетелствам това пред самия Червен бог.