Над петдесет убити Минванаби лежаха в разчистеното пространство зад барикадата. Кейоке поправи сметките си на близо триста противници, убити или тежко ранени. Небето показваше, че половината ден е изтекъл, а позицията им не беше по-зле — може би беше дори още по-здрава, — отколкото на разсъмване.
Но никой не знаеше колко отряда са пратили Минванаби срещу тях.
Кейоке смени позицията си, за да има по-добър поглед към барикадата. Ако някои от малката група на Дакати оцелееха, за да опитат да се изтеглят, скоро щяха да го направят. Знаеше, че войниците му са добре тренирани и подготвени за плана, но неведнъж беше виждал как напрежението на битката обърква заповедите.
Чакаха под парещото слънце в безветреното дефиле, което вонеше на пот, изпражнения и смърт. Грохотът на битката отекваше от стръмните влажни стени. Минутите се проточиха, закръжиха рояци мухи. Кейоке и воините му чакаха с тревога първият зелен шлем на Акома да се появи на пътеката отвъд барикадата.
Кейоке най-сетне прие това, което бе очаквал през цялото време: Дакати и отрядът му бяха продължили щурма си, отказали се от всякакъв шанс за оттегляне. Нямаха намерение да се връщат. Дакати разбираше не по-зле от Кейоке, че рано или късно Минванаби ще ги надвият, и просто бе решил да убият колкото може повече врагове, преди да ги споходи смъртта.
Кейоке вдигна очи към небето и мълчаливо им пожела успех. Потисна скръбта за храбрите си воини, както и тревогата какво ще означава това поражение за лейди Мара, и заповяда на трима слуги и на малкото жилаво момче водоносец да се опитат да се промъкнат през барикадата. Ако Дакати беше изтласкал врага достатъчно далече, за да могат четиримата да се измъкнат под прикритието на дърветата, вестта все още можеше да стигне до имението.
Но тези надежди бяха пометени за миг, когато вълна войници Минванаби връхлетя в каньона. Мечовете им, все още плувнали в кръвта на мъжете на Дакати, отнеха живота на четиримата, преди да успеят да се обърнат и да побегнат. Малкият водоносец загина храбро, изправен срещу врага с кухненски нож в ръка.
„Туракаму дано приеме благосклонно тази храброст“, помоли се Кейоке, приел спокойно идващата неизбежна смърт. Опипа дръжката на очукания си меч, близък му като роден брат. Каква цена щеше да заплати врагът му!
Слънцето залезе. Падна безцветен здрач, задушен от спускащата се мантия на мъглата. Изтощени войници се измъкваха бавно от смяната си на барикадата и Кейоке закуцука към тях, за да прецени състоянието им. Силите му се бяха стопили. От стоте войници и петдесетте слуги, които бяха напуснали имението на Акома, по-малко от четирийсет воини и двайсет слуги бяха останали на крака, годни да служат. Повечето останали бяха мъртви — само десетина ранени войници и още толкова слуги бяха пренесени до вдигнатия набързо бивак край малкия вир. Неспирно сипещите се безразборни стрели на Минванаби все пак нанасяха достатъчно щети, за да държат мъжете нащрек. Никой не можеше да легне, за да не се окаже по-добра мишена за някой падаща стрела. Някои се опитваха да отдъхнат по двойки под прикритието на щитовете си, но от това само се схващаха, вместо да отпочинат. Повечето воини просто седяха придърпали колене до брадичките си, с присвити рамене и наведени глави, колкото може по-плътно до каменните стени на каньона.
Дойде нощта и боят продължи под мигащите пламъци на вражеските факли. Мъглата в дефилето засия на светлината им като извиваше сиви пипала дух. Отдъхващите воини на Акома оцениха тази светлина и точеха на нея оръжията си. Подхвърляха си груби шеги и гласовете им издаваха кураж, но мислите им бяха унили. Боят едва ли щеше да продължи до сутринта и със сигурност — не и до обед. Знаеха го не по-зле от командира си, който неуморно обикаляше, за да повдигне духа им.
Минаваха часове и загиваха мъже, а звездите оставаха скрити от мъглата. Кейоке тъкмо минаваше през голото пространство зад заграждението, за да огледа двама мъже, които, изглежда, бяха ранени от хвърлени отгоре камъни, когато нещо го удари в десния крак като ритник на нийдра. Олюля се и едва не падна на колене от болката, която изригна в бедрото му. Двама войници притичаха да му помогнат, докато се свличаше. От горната част на крака му бе щръкнала стрела. Отнесоха го встрани и го сложиха да седне, облегнал гръб на скалата.