Кейоке преодоля чернилката, сгъстяваща се пред очите му, и изпъшка:
— Богове, боли! — Погледна стрелата. Беше ударила отгоре — един от безразборните изстрели към каньона — и той усещаше как върхът й е застъргал в костта. — Срежете перата и я избутайте — заповяда им.
Двамата войници се спогледаха и се наложи да повтори заповедта: изрева им през стиснати зъби да избутат проклетата стрела през крака му и да я извадят.
Погледите на войниците отново се кръстосаха над прашните пера на шлема му. Никой не искаше да изрече истината: че с изваждането на стрелата най-вероятно ще скъсат артерия и той ще умре от загуба на кръв.
Кейоке изруга, пресегна се, сграбчи стрелата и я прекърши.
— Избутайте я! — настоя.
— Ще забере — каза тихо единият воин. — Трябва да се изреже, та раната да може да се почиства.
— Няма време — отвърна Кейоке. Гласът му не беше толкова уверен като ръката. — Ако не я извадим и проклетият от боговете връх продължи да стърже в костта ми, ще изгубя съзнание. И няма да мога да ви командвам.
Войниците замълчаха, но неизреченият им упрек беше видим.
Кейоке овладя гнева си.
— Мислите ли, че някой от нас ще живее достатъчно дълго, за да ме види, че умирам от забрала рана? Стегнете го тоя крак и измъкнете проклетата стрела!
Подчиниха се с неохота. Стегнаха крака му с въже малко над стрелата и единият я хвана, а другият затисна Бойния водач на земята. Погледът на Кейоке се размъти от болката и за няколко минути той изгуби всякакъв усет за време и място. Потъна в мрак, но умът му скоро се съвзе и той видя, че войниците превързват раната. Ужасната болка в крака му заглъхна.
Кейоке заповяда на двамата да го изправят и постоя няколко мига неуверено. Отказа да му отсекат тояга от храстите и направи няколко къси стъпки. Бедрото му пулсираше и всяко тръсване беше ужасно мъчително. Но никой от мъжете в зелената броня на Акома не оспори властта му. Все още командваше войската си.
Повиши един особено способен млад войник, Сезамел, за действащ Ударен водач, но след по-малко от час видя как и той загина. Вдъхновен и разпален от повишението, Сезамел беше отблъснал най-големия щурм на Минванаби от залез-слънце, в мига преди да пробият барикадата. Излазът му изтласка нападателите, но с цената на тежки загуби. Акома се изтощаваха, докато воините Минванаби изглеждаха неуморими. Нямаше време да повишава повече. Не беше и нужно, след като броят на Акома беше спаднал до малка ударна сила. Помощник-командир щеше да е излишен.
Уморен, Кейоке докрета до слугите и им нареди да разпределят дажбите. При дадените жертви вече имаше достатъчно храна, за да може всеки от мъжете да яде колкото пожелае. Дори войниците да не можеха да получат топла храна, пълните стомаси поне щяха да възстановят силите им. Кейоке взе комат хляб и парче печено месо. Нямаше апетит, но задъвка насила. Пулсирането в дясното му бедро и изгарящата болка от забралата тъкан не спираха. Накрая, докато никой не гледаше, изплю безвкусните хапки на земята. Пи вода и успя да задържи спазъма в стомаха си. Гърлото му сякаш беше раздрано от сухия хляб и той се зачуди дали не започва да гори в треска. Но мисълта му както винаги се върна към командването.
Прецени, че над триста и петдесет войници на Минванаби са паднали пред барикадата през деня. Нощният брой на жертвите щеше да е по-малък, понеже войниците му губеха сили. Поне петдесет врагове бяха загинали след залез-слънце. Войниците му избиваха враговете на Мара в съотношение петима към един. Но загубите нарастваха, много скоро щяха да станат критични и Минванаби неизбежно щяха да пробият през барикадата и да връхлетят, за да избият оцелелите. Кейоке приключи равносметката с гордост. Силите на Акома бяха надминали очакванията и краят може би щеше да се отложи до разсъмване.
Седна, подпря се на студената мокра скала и смъкна шлема си. Избута назад прогизналата си от пот побеляла коса и си помисли, че никога досега не е изпитвал такава умора.
Умората породи съжаление, че може би е виновен в старческа суета. Укори се, че не беше отделил повече време да обучи Люджан и другите Ударни водачи. Трябваше да настои всички офицери да се хранят с него в слугинската зала, вместо в казармите с отрядите си, докато той вечеряше с лейди Мара или с Накоя, или Джикан. Всеки пропуснат час да предаде опита си на тези млади войници сега го измъчваше.
Твърде късно беше вече да съжалява, че някой по-млад не е на поста му. Парещата болка от раната отново събуди гнева му и той се наруга за глупостта си и изостави съжаленията. Отказа да се поддаде на мрачните размишления. Битката продължаваше и той бе нужен на бойното поле.