Изпъна ранения си крак и агонията го жегна безмилостно. Не издаде звук, но се изпоти под бронята. На светлината, хвърляна от струпаната жарава, плътта около раната изглеждаше червена — заблуда на светлината или възпаление, нямаше как да разбере — и пулсираше неудържимо. Нямаше значение. Една рана беше само мярка за израстването на един воин. Животът беше болка и болката беше живот. Главата му се замая, докато тялото му се опитваше да надвие болки и рани, изтощение и старост.
Сигурно беше задрямал, защото следващото, което разбра, беше, че един войник разтърсва рамото му и го подканя да се събуди. Примига с натежали клепачи и се помъчи да прочисти ума си, който обикновено се будеше мигновено. Без да мисли, понечи да стане, но болката го прониза и го накара да изохка. Войникът му помогна да се изправи и се постара да скрие жалостта в очите си.
— Командире, въоръжени мъже се приближават над каньона!
Кейоке примижа към тесния процеп небе над стръмните стени. Нямаше звезди, които да намалят тъмнината и да покажат колко е часът. Нямаше как да прецени колко време е изтекло.
— Колко остава до разсъмване? — попита той.
Войникът се намръщи.
— Може би два часа, командире.
— Изгасете огъня — отсече Кейоке и сигурен, че врагът вече е обкръжил склоновете и е затворил позицията му, закуцука към хората си, които се подготвяха за следващия щурм. Челото му се сбръчка угрижено.
— Ако Ириланди е пратил войски да ни ударят от хълмовете, защо ще напада в тъмното? — промълви той, без да се усети, че разсъждава на глас.
В дефилето отекна трясък. Бариерата изригна назад под вълна от тела в оранжево-черни брони и защитниците на Акома се разхвърчаха във всички посоки. Тежък дънер се показа през отвора — барикадата беше пробита с таран.
Минванаби връхлетяха с крясъци и Кейоке извика на слугите да се прикрият зад топовете коприна. Войници падаха, мятаха се в предсмъртни гърчове и крещяха от агония.
На Кейоке дори не му остана време да се ужаси, защото войниците на Минванаби продължаваха да се изливат през пробива, а Акома отстъпваха.
Кейоке извади меча си. Шлемът му беше останал на мястото, където бе спал. Нямаше време да го търси. Само волята на боговете можеше да предопредели дали ще загине гордо като Боен водач на Акома, или просто като поредния безименен стар войник. Но след като Мара беше застрашена, това нямаше голямо значение.
— Палете коприната — извика той на слугите и докато верните ръце хвърляха пламтящи главни върху струпаната коприна, закуца напред. През мъглата на треската чуваше крясъците на падащите войници и трясъка на оръжия, накъсвани от пукота на коприна и сухо дърво, който изригваше на огнена вълна зад гърба му. Един войник Минванаби залитна от удара на воин Акома и Кейоке го съсече с рязък замах и се ухили свирепо. Кракът му може да не ставаше за нищо, но в името на Туракаму, мечът му все още вършеше работа. Щеше да вземе още Минванаби за свой ескорт в залите на Червения бог.
Битката кипеше, затворена между скални стени и горяща преграда от коприна. Мъжете танцуваха танца на смъртта и мечовете им блестяха червени в нощта. Докато се биеше и залиташе напред, Кейоке примижа, мъчеше се да различи приятел от враг в безумния боен ад.
— Това е Бойният водач на Акома! — извика някой и изведнъж Кейоке се озова обкръжен от врагове. Мечът му проливаше кръвта им, но краката му поддаваха. Не можеше да се опази от обкръжението. Падна на колене, но продължи замаяно да отбива сипещите се отгоре му удари.
Войникът Минванаби пред него изведнъж се вцепени и изуменото неверие в очите му помръкна, докато падаше. Кейоке зърна за миг подаващ се от бронята му сатър и отстъпващ назад уплашен слуга. Посече настрани с меча си и поне още един враг загина, преди да може да отмъсти за падналия си другар. Слугата все пак издъхна, посечен от гърдите до слабините, а после същият окървавен меч се вдигна над Кейоке. Той го отби с ловкостта, придобита за четирийсет години служба на бойното поле.
Пот течеше по слепоочията му. Той примига да, махне солените капки от очите си и засече през бялата мъгла на болката.
Заслепен от прахта и от болката, се помъчи да се надигне. Ушите му кънтяха. Отвори уста да вдиша, но сякаш никакъв въздух не изпълни дробовете му. Видя надвисналата над него фигура на войник Минванаби, вдигна меча си да парира и извлече дълбоко от себе си последната капка сила, за да поднесе своя уал на Туракаму. Двата меча се сблъскаха и втвърдената кожа изстърга. Ударът бе отклонен, но не достатъчно — мечът на Минванаби не улучи сърцето, но прониза бронята и подплатата и се заби в корема.