Войникът го извъртя нагоре и Кейоке чу далечен дрезгав вик, щом болката принуди устните му да издадат слабостта му пред врага.
В последния миг на живота си Кейоке стегна войнишката си воля да срещне смъртта с вдигната глава и отворени очи и през пулсиращата в ушите му кръв чу далечен глас да вика:
— Акома!
Можа само да изпита гордост за онзи храбър войник.
Смътни фигури изплуваха пред погледа му и се размиваха отново. Времето сякаш неестествено се беше забавило. В тъмното нечия ръка хвана войника Минванаби за рамото й дръпна назад спускащия се меч. Кейоке се намръщи и смътно се зачуди дали това не е наградата на бога за целия му живот във вярна служба: заради доблестта си в защитата на Акома нямаше да почувства смъртоносния удар.
— Туракаму — промълви той, повярвал, че се е запътил към залите на Червения бог.
10.
Изцеряване
Нахлуха звуци.
През всеобгръщащия мрак Кейоке чу гласове. Отекваха като в сън в ума му сред усилващата се болка. Вслуша се да чуе песента на воини, мъртвите Минванаби, които щяха да засвидетелстват храбростта му, щом пристъпеше в залите на Туракаму.
Но не чу никаква песен, а само думи, изречени от глас, който май беше на Люджан.
„Не — помисли Кейоке. — Не!“ През надигащата се болка, която избуя в отчаяние, се вслуша по-внимателно. Трябваше да има пеене.
— … не се е свестявал след битката — продължи гласът на Люджан, — не е на себе си от треската… сериозни рани в корема и в бедрото…
Намеси се друг глас, на Накоя, несъмнено.
— Богове. Мара не трябва да го види така. Това ще разбие сърцето й.
Последва суматоха в тъмното, а след това някакъв глас, който звучеше като на господарката му, извика с неудържима мъка:
— Кейоке!
Никакви песни нямаше да има значи, помисли с хладна тъга старият воин. Нямаше да посрещнат с възхвала воин, загинал в поражение. Акома трябваше да са загинали до крак, та Мара, Люджан и Накоя да са тук, в залите на Туракаму. Войската на Минванаби сигурно бе нападнала и имението, а защитниците чо-джа или бяха побягнали, или бяха надвити. Краят трябваше да е дошъл с триумф за врага и гибел за Акома.
— Господарке — промълви в унеса си Кейоке. — Лейди.
— Той проговори! — възкликна някой.
— Кейоке? — повтори гласът на Мара. Хладни ръце забърсаха челото му с треперещи пръсти.
След това лумна светлината, ослепително ярка през полуотворените му клепачи, а след това съзнанието нахлу на порой и с него — непоносима болка.
— Кейоке — повтори Мара. Ръцете й се отпуснаха на скулите му, погалиха нежно лицето му. — Всички сме живи и здрави. Аяки е добре. Люджан разказа за храбрата ви битка. Минванаби хвърлили петстотин души в щурма, а малкият ви отряд се е сражавал до смърт, за да опазите коприната.
Бойният водач се помъчи да изплува от мъглата на треската и погледът му бавно се проясни. Господарката му се беше навела над него, красивото й чело се беше набръчкало от тревога. Не беше в залите на Червения бог, а в двора пред вратите на къщата на имението. Всичко наоколо беше мирно. До Мара стоеше слуга с кърпа, готов да изтрие потното му чело. Умът на Кейоке се върна и надмогвайки парещата болка от раните, той каза:
— Господарке. Десио е пробил сигурността на дома ни.
Мара го погали по бузата.
— Знам, Кейоке. Измъчваният шпионин избяга и ни извести. Така Люджан разбра, че трябва да поведе отряда си към планините и да ви се притече на помощ.
Кейоке си спомни отекналите в края звуци от битка по хълмовете. Значи Люджан беше ударил хората на Десио във фланг и ги беше принудил да побегнат от дефилето.
— Колко оцеляха? — едва изхриптя гласът му.
— Шест души, Командире, с теб — отвърна му Люджан. — Всички сериозно ранени.
Кейоке стисна очи. От сто войни и петдесет слуги само петима, освен него, бяха оцелели от капана на Минванаби.
— Забрави за изгубената коприна — добави Мара. — Чо-джа ще направят друга.