Кейоке издърпа с усилие едната си ръка изпод метнатите на гърдите му одеяла и стисна ръката й.
— Коприната не е изгубена — изпъшка. — Не всичката.
Това предизвика възклицанието на Люджан, а слугите наоколо се размърдаха и зашепнаха с удивление. Едва сега Кейоке забеляза между тях и Джикан. Очите на хадонрата блестяха.
С усилие им каза къде са скрити топовете плат.
Мара се усмихна и усмивката придаде на лицето й нежната, пламенна красота на майка й някога, спомни се Кейоке. Забеляза и блесналите сълзи в ъгълчетата на очите й, преди тя да примига храбро, за да ги задържи.
— Никоя господарка не би могла да поиска толкова много. Ти ни служи достойно, изключително предано и добре. Сега почивай. Раните ти са много тежки.
Кейоке не попита колко са тежки. Болката казваше всичко, което трябваше да знае. Само въздъхна измъчено и промълви:
— Вече мога да умра.
Господарката не възрази. Изправи се и властно се разпореди да приготвят най-хубавата стая за нейния Боен водач.
— Запалете свещи и повикайте поети и музиканти, да свирят за негова прослава. Защото всички трябва да знаят, че се е сражавал като герой и е дал живота си за Акома.
Можеше да е Управляваща господарка, но гласът й трепереше. От него, който я познаваше като своя дъщеря, не можеше да скрие скръбта си.
— Не плачи за мен, господарке — прошепна той. — Отивам си доволен.
Последва глъч и неразбория, а после всичко започна да заглъхва.
— Не плачи за мен, господарке — повтори тихо Кейоке. Не можа да разбере дали тя го чу, защото тъмнината го обгърна отново.
Когато се свести, долови уханието на благовонни свещи и тиха музика, и беше загърнат в блажен покой, ако не беше непрестанната болка. С усилие отвори очи и видя, че лежи на постеля в красиво обзаведена стая, изрисувана със сцени на воини, показващи доблест и мъжество. Между звуците на две лютни чу гласа на поет, изреждащ тихо делата му и постигнатите победи, още от времето на възкачването на лорд Сезу. Кейоке отново притвори очи. Не беше излъгал своята Господарка. Беше доволен. Да умре от тежки рани за нейната чест беше справедлива и подобаваща съдба за воин, който й беше служил до дълбока старост.
Но някаква врява в коридора заглуши лютните и поетът прекъсна стиховете си.
— Проклятие, нима просто ще го оставите да лежи и да умре? — извика рязък гърлен глас.
Варваринът. Опълчил се на обичая, както винаги.
Намеси се Гласът на Люджан, Непривично измъчен.
— Той служи доблестно! Какво повече може да направим?
— Доведете лечител! — почти изкрещя Кевин. — Или чакате боговете ви да го спасят?
— Това е наглост! — сопна се Люджан.
Последва глухо изтупване и пъшкане.
— Спрете! И двамата! — чу се гласът на Мара и се вдигна врява, която се извисяваше и спадаше на вълни.
Кейоке лежеше отпуснат и му се искаше врявата да свърши. Поетът беше стигнал до куплетите за набега, който някога бе извършил с Папевайо срещу Текума от Анасати, и той искаше да чуе за неточности. Бардът несъмнено щеше да пропусна последвалото празненство, както и каните с вино шаа, които бяха изпили с Папе и Господаря в чест на славната победа. Всички бяха платили с тежък махмурлук, помнеше Кейоке, а след това го беше боляло почти колкото го болеше сега.
Но поетът не продължи стиховете си. Вместо това Кейоке чу как гласът на Мара отекна в коридора:
— Кевин, никаква добрина няма да е да спасим живота на воин, който е загубил крак. Полевият лечител на Люджан го е отрязал заради раната от стрела, която е забрала, не знаеш ли?
Кейоке преглътна с усилие. Болката, пронизваща тялото му, бе притъпила усещането му за липсващия крак. Стисна очи.
— И какво от това! — възмути се Кевин. — Ценността на Кейоке е в опита му, а дори вашият идиот лечител знае, че мозъкът на човек не е в краката му!
Последва тишина, а след това Кейоке чу как параванът се отмести и някой пристъпи вътре.
Отвори едно око и погледна. Беше високият варварин. Косата му грееше като огън на светлината на свещите, а снажната му фигура хвърляше тъмни сенки по стената. Провря се грубо между двамата музиканти и изгледа поета с неприязън.
— Излезте — каза им властно. — Искам да поговоря с този старец и да видя какво мисли за умирането.
Кейоке погледна варварския роб и се помъчи да придаде на гласа си твърдост.
— Ти си нагъл — повтори той думите на Люджан. — И се намесваш във въпроси на честта. Ако имах меч, щях да те убия на място.