Кевин сви равнодушно рамене и седна до него.
— Ако имаше силата да ме убиеш, старче, нямаше да съм тук. — Сплете пръсти, опря лакти на коленете си и изгледа съсредоточено Кейоке, истински пълководец на армии, макар и да лежеше като статуя сред море от възглавници. Плътта му можеше да е изцедена от болката, но лицето му все още беше лице на командир. — А и нямаш меч — изтъкна Кевин със съкрушителната си другоземска откровеност. — И ще ти трябват патерици, за да станеш от тази постеля. Тъй че проблемите ти май няма да могат да се решават вече с оръжие, Боен водач Кейоке.
Болката раздра корема на стария мъж, докато си поемаше дъх, за да отговори. Усещаше как го изсмуква слабостта, кръжащата тъмнина, която чакаше да го погълне, но се стегна и успя да заговори с тон, който беше разбивал самоувереността на не един млад воин.
— Изслужих дълга си.
Думите бяха изречени с ненакърнимо достойнство. Кевин стисна за миг очи и сякаш потръпна вътрешно.
— Мара все още се нуждае от теб.
Не го погледна. Явно грубостта му си имаше граници. Но ръцете му се стегнаха и побеляха, а Люджан на прага извърна лицето си.
— Мара все още се нуждае от теб — повтори хрипливо Кевин, сякаш се мъчеше да намери думи, които му убягваха. — Оставяш я без велик пълководец за войските и, без майстор тактик, който да заеме мястото ти.
Нито звук, нито жест не последва от мъжа на възглавниците. Кевин се намръщи и с явна неловкост опита отново.
— Не ти трябват крака, за да обучиш приемника си, нито за да даваш съвети във война.
— Не ми трябват крака, за да разбера, че си позволяваш твърде много — прекъсна го Кейоке. Усилието го изтощи. — Кой си ти, варварино, че да ме съдиш за службата ми на този дом?
Кевин се изчерви и се изправи. Смутен, но също така и уязвен, стисна юмруци и добави:
— Не дойдох да те съдя, а да те накарам да помислиш. — След това, ядосан сякаш, едрият червенокос варварин си тръгна. На прага се извърна, но пак не погледна Кейоке в очите. — Ти също я обичаш — добави с укор. — Да умреш без борба означава да я лишиш от най-добрия й командир. Според мен търсиш лесния изход. Службата ти не е прекратена, старче. Ако умреш сега, дезертираш от поста си.
И излезе, преди Кейоке да събере сили да му отвърне. Свещите сякаш изведнъж станаха прекалено ярки, а болката още по-силна. Музикантите кротко засвириха отново. Кейоке се заслуша, но сърцето му не можа да се отпусне. Стиховете на поета изгубиха лустрото си и станаха само празни думи, изреждащи събития отдавна минали и общо взето забравени, докато той се унасяше в сън.
Мара чакаше в коридора. С нея нямаше никакви слуги и тя стоеше толкова неподвижно, че Кевин едва я забеляза в сенките. Само бързите рефлекси го спряха, докато изтриваше сълзите от очите си, да не се блъсне в нея.
— Ще отговаряш пред мен за това — каза тя. Макар стойката й да беше безукорна и гласът спокоен, Кевин вече я познаваше достатъчно добре, за да долови гнева в позата й. Тя продължи: — Кейоке е предвождал войниците ни в битка два пъти повече години, отколкото съм живяла. Изправял се е срещу врагове в ситуации от които всеки от нас ще получи кошмари дори ако можеше да си ги представи. Остави Господаря си да умре, макар че заповедите разбиха сърцето му, за да опази живо името Акома, като дойде да ме вземе от храма на Лашима. Ако имаме натами, което да пази честта ни свята, дължим го на Кейоке. Как смееш ти, роб и варварин, да намекваш, че не е направил достатъчно!
— Е — отвърна Кевин, — признавам, че имам голяма уста, и също така, че не знам кога да си я държа затворена. — Усмихна се по онзи внезапен и спонтанен начин, който винаги я обезоръжаваше.
Мара въздъхна.
— Защо трябва непрекъснато да се месиш в неща, които не разбираш? Ако Кейоке е пожелал воинска смърт, негово право е и за нас е чест да му дадем да си отиде от този свят в мир.
Усмивката на Кевин се стопи.
— Ако имам някакъв спор с вашата култура, то е, че цените прекалено много живота. Кейоке е великолепен тактик. Гениален е с ума си, не с ръката, която държи меча, в което всеки по-млад мъж бездруго може да го надвие. А вие му пращате поети и музиканти! Чакате да умре с воинската си смърт и хабите години опит, от който войската ви така ужасно се нуждае…
— И какво предлагаш? — прекъсна го Мара. Устните й бяха побелели.
Кевин потрепери пред напрегнатия й поглед, но продължи: