— Бих назначил Кейоке за съветник. Ще измисля нова служба, ако трябва, а след това ще повикам най-вещите ви лечители. Раната в корема все пак би могла да го убие, но съм убеден, че човешката природа между вашата и моята култура не може да се различава толкова много, че човек, макар и умиращ, да иска да напусне живота с чувството, че е безполезен.
— Твърде много си въобразяваш, че знаеш, робе — подхвърли язвително Мара.
Кевин се вцепени и изведнъж изпадна в едно от онези негови странни, необясними мълчания. Впи очите си в нейните, прикова я с поглед така, че тя не забеляза дотичалото куриерче, докато то не повтори:
— Господарке. — Поклони се почтително. — Накоя моли веднага да идеш в голямата зала. Дошъл е имперски емисар.
Червенината на гнева, избила на лицето й, мигновено се отцеди.
— Намери Люджан и веднага го прати при мен — заповяда тя на момчето и сякаш забравила за съществуването на Кевин и за това, че само допреди секунди бе затънала в безизходен спор, се обърна и тръгна по коридора с почти неприлична бързина.
Както можеше да се очаква, Кевин тръгна след нея.
— Какво става?
Тя не отговори.
— Какво значи „имперски емисар“?
— Лоша новина — отвърна кратко Мара. — Най-малкото, толкова бързо след нападението на Минванаби, съобщение от императора, от Военачалника или от Висщия съвет говори за важен ход в Играта.
Кевин я последва. Настроението на господарката му беше станало сприхаво след връщането на Люджан и отрядите му. Целта на набега на Минванаби, настояваше тя, не беше просто да провали търговията й с коприна. След като не можеше да проследи всеки обрат в политиката на цураните, която за ума му на поданик на Кралството все още изглеждаше заплетена и нелогична, Кевин бе решил да остане до Мара. Това, което застрашаваше нея, застрашаваше и него, а чувствата му към нея му диктуваха, че трябва да я защити.
Голямата зала задържаше утринната влага, а старият каменен под излъчваше хлад дори през подметките на кожените сандали. Докато прекосяваше огромното отекващо празно пространство, Кевин видя чакащата на подиума Накоя и чу от прохода зад себе си стъпките на влизащия Люджан. Но вниманието му бе насочено напред, където в сумрака изпъкваше блясък на злато, неочаквана и вдъхваща страхопочитание гледка в земя, където металите бяха изключителна рядкост.
Пратеникът седеше на великолепна извезана възглавница и дори стойката му вдъхваше страхопочитание. Беше млад мъж с внушителни мускули, красив, облечен в килт от прост бял плат. Носеше сандали с кръстосани до коленете каишки. Краката му бяха прашни, а кожата му искреше от капчици пот. Дългата му до раменете черна коса беше стегната над челото със знака на сана му, лента на ивици златно и бяло, които проблясваха в сенките. Нишките в тъканта бяха метални, истинско злато, символът на императора на Цурануани, чиято безпрекословна дума носеше той.
Пратеникът стана и посрещна Мара с поклон. Жестът издаваше високомерие, защото макар да беше слуга, а тя — благородна дама, думата на господаря му беше законът на страната и всички Велики домове се подчиняваха на този закон. Лентата на главата правеше този мъж неприкосновен. Можеше безопасно да пробяга през бойно поле, между воюващи домове, и никой войник нямаше да посмее да го спре и да си навлече гнева на императора. Пратеникът коленичи с изящен, грижливо отработен жест и поднесе свитък с позлатени ръбове, също вързан с лентички злато и запечатан с печата на Ичиндар.
Мара взе тежкия пергамент, счупи печата, разгъна свитъка и започна да чете, докато Люджан заемаше мястото на Кейоке. Накоя едва се сдържаше да не изпъне врат и да надникне да види написаното над рамото на господарката си.
Документът не беше многословен. Кевин, най-високият от всички, успя да види, че изреченията са кратки. Но Мара дълго помълча, преди да вдигне очи и да заговори.
— Благодаря. Свободен си — каза на пратеника. — Слугите ми ще се погрижат да се освежиш и да отдъхнеш, ако желаеш, докато продиктувам отговора си на писарите.
Имперският емисар се поклони и си тръгна, стъпките на подкованите му с метал сандали отекваха силно. В мига, в който той излезе, Мара се отпусна на най-близката възглавница и отрони:
— Коварството на Тасайо най-после се разкри. — Гласът й беше кух и безсилен.
Накоя взе свитъка и зачете. Мръщеше се все повече и повече.
— Проклет дявол! — възкликна накрая.