Това беше новост. Мара се постара да прикрие нарастващата си възбуда. Беше изучавала чуждата култура на чо-джа, но все още имаше много да учи. Ако воините чо-джа не бяха васално верни на човешките господари, а просто наемници, този факт отваряше интересни възможности… Но за жалост призивът за защита на границите в Достари не оставяше време въпросът да се проучи по-дълбоко.
Толкова неща имаше да се свършат, а заминаването предстоеше само след два месеца!
Кевин и Джикан я чакаха на прага. Мара слезе от носилката в гаснещата светлина на късния следобед и върна табличките на своя хадонра. Той ги погледна крадешком, докато се кланяше, и зацъка с език. Мара прие това като знак, че се е спазарила добре, но че финансите на Акома са сериозно затруднени. Надви желанието си да се окъпе веднага и погледна необичайно смълчалия се Кевин.
— Какво има? Сигурно е нещо важно, иначе нямаше да забравиш да ме целунеш.
— Никога не забравям да те целуна — отвърна Кевин и веднага поправи грешката си. Но устните му не се задържаха на нейните и той явно не мислеше за любовни страсти. — Кейоке иска да те види.
— Така си и помислих. — Мара смъкна връхния си халат, подаде го на един от чакащите слуги и пъхна ръце в чистата дреха, подадена й от друг слуга. — Къде е Люджан?
Кевин тръгна до нея.
— Кейоке го прати в казармите.
Старецът явно бе приел повишението на поста Военен съветник — иначе щеше да е пратил Люджан да я извести за отказа си. Мара освободи Кевин, забърза по коридорите на къщата и влезе при стареца, който лежеше плувнал в пот под завивките.
Очите му грееха трескави.
— Господарке — промълви той в мига, в който Мара се появи на прага, и се опита да се надигне.
— Недей. Дядо на сърцето ми, ти си ранен и няма да търпя церемонии. Удостои ме с раните си и верността ти е неоспорима. — Коленичи на възглавничките до него и наруши протокола, като хвана ръката му и я стисна силно. — Казвала съм много пъти на Накоя колко я обичам. Никога не съм го казвала на теб.
Устните на Кейоке трепнаха от нещо като усмивка. Беше щастлив, но беше твърде много командир и цуранин, за да издаде нещо повече от проблясък на чувство.
— Господарке — каза той прегракнало. — Тасайо държи смъртта ти в ръцете си, в Достари.
Значи Люджан му беше казал. Мара преглътна, за да спре напиращите сълзи. Най-вероятно точно това бе трябвало, за да накара стареца да се съгласи да живее.
Кейоке отгатна мисълта й.
— Не, господарке. Не ми трябва принуда, за да служа на Акома. Чест е за мен да стана Военен съветник, несъмнено. — Помълча, докато търсеше думи. — Подготвих се да умра като воин, защото това е единствената съдба, която съм виждал и чувал за Боен водач, твърде остарял за бойното поле.
Мара нямаше да се задоволи с това.
— А кракът ти?
Този път Кейоке се усмихна.
— Папевайо ми е учител. Щом той можа да понесе черната превръзка, ще нося патерицата си. — След миг добави: — Кевин предложи оръжейникът да ми направи една със скрит меч вътре.
— Виждам, че идеята ти харесва — отбеляза Мара и също се усмихна. — Дядо на сърцето ми, ще направя така, че патерицата да се превърне в служебния ти жезъл, а за оръжието лично ще се видя с оръжейниците.
Огледа потното му лице — посивяло, мършаво и въпреки цялото му желание издаващо умора.
— Ще обучиш Люджан и заедно ще намерим начин да надвием пустинните мъже на Тасайо.
Очите на Кейоке се впиха напрегнато в нейните.
— Дъще на сърцето ми, няма друга стратегия, която да ти помогне на голите пясъци, освен численото превъзходство. А в това моята мъдрост не може да помогне.
И затвори очи, грохнал до изнемога. Волята му не стигаше, разбра Мара. Беше искрен в благодарността си за новия пост, но тялото му беше твърде отслабнало. Червеният бог можеше да не му позволи да запази живота си.
— Остави Достари на Люджан и на мен — каза Мара. — Аяки е последната ти отговорност, и натамито в свещената ни дъбрава. Ако всичко друго се провали и Минванаби нарушат границите ни, с един избран отряд можеш да се погрижиш за сигурността на момчето ми. Намерете убежище при царицата чо-джа и се погрижи името Акома да оцелее.
Кейоке лежеше затворил очи. Не проговори, но пръстите му в ръката на Мара отвърнаха с леко стисване. Тя хвана китката му и долови забързания пулс във вените. Умираше. Не можеше да се отрече.