— Почини си добре, дядо на сърцето ми — прошепна Мара. Наложи си външно спокойствие, стана и пристъпи към вратата.
— Доведете ми всички вестоносци — каза тихо на слугата отвън.
— И куриерите на гилдията в Сулан-Ку също.
Дебел мъж е широк халат спря озадачен до нея. Носеше торба с еликсири и лъхаше на спарени билки.
— Ще ги пратиш да търсят жрец на Хантукама ли, господарке? — попита я с изумление.
— Необходимо е, не мислиш ли?
Лечителят въздъхна съчувствено.
— Лейди Мара, съмнявам се, че Военният съветник ще остане в съзнание до разсъмване и че ще диша повече от два дни след това.
— Ще живее — отвърна разпалено Мара. — Ще му намеря жрец и ще платя за молитвена порта, за да призове магията на бога за изцеление.
Знахарят я погледна уморено.
— Господарке, жреците не се трогват лесно. Верни са само на своя бог и смятат простите селяни за равни дори на императора. Ако все пак намериш жрец на Хантукама, а те са рядкост, никаква молитвена порта няма да го изкуси да остави болните, които вече са под негова грижа, заради един умиращ воин.
Мара изгледа мълчаливо мъжа с безполезните му церове и нежеланите му истини.
— Ще видим. Нека първо намерим такъв жрец.
Знахарят се присви пред погледа й и припряно се шмугна в стаята на болния. Гласът на Мара го догони, тих и неумолим като забиващо се копие.
— Пази го жив и спокоен. Само това трябва да те интересува.
Докато отброяваше пулса на сухата топла китка, знахарят извърна очи към небесата и се замоли на Чочокан и Хантукама за чудо. Кейоке отслабваше и нито един цяр в торбата му не можеше да задържи духа му от зова на Туракаму. След това знахарят огледа бялото на очите му и превръзките на раните. От боговете и господарката в този момент много повече се боеше от нейния гняв.
Приготовленията за войната в Достари преобърнаха кроткото ежедневие на имението. В занаятчийския двор ритмичният съсък на колелото на точиларя се сливаше с виковете на роби и чираци, каращи и разтоварващи провизии, а гъстата катранена миризма на гърнетата със смола надмогваше сладкото ухание на цветята акаси. Миризмата се задържаше във въздуха, нахлуваше дори в покоите на Мара, която бе станала в зори и сега стоеше до паравана, загледана навън.
— Ела легни — каза Кевин, очите му се взираха с възхита в голото й тяло. — Щом си решила цял ден да се тревожиш, по-добре сега се отпусни и си отпочини.
Мара не отвърна. Продължи да се взира през мъглата към движещите се сенки на пастирчетата, забързани да откарат нийдра по ливадите. Не виждаше робите обаче, нито нежната прелест на земите, които бе наследила от предците си. Виждаше само хиляда войници Минванаби, нахлули през границите, за да ги завоюват.
Кейоке трябваше да остане жив, за да се справи с тях, докато тя е далече. Все едно че любимият й изобщо не бе проговорил, тя започна ритуална молитва, призоваваща закрилата на Лашима над живота на нейния Военен съветник, който лежеше в несвяст, докато Червеният бог настъпваше за последното си завоевание.
Кевин въздъхна и се протегна като дива котка на възглавниците. Явно това нямаше да е утро на приказки и любов. Но пък се бяха любили достатъчно предната нощ, помисли мидкемиецът, докато оправяше косата си с пръсти. Мара беше дошла при него напрегната, почти на ръба на яростта, и в любовта им не бе имало много нежност. Макар обикновено да обичаше да я гали, докато страстта й пламне, този път му се беше нахвърлила, полудяла сякаш от похот. Ръцете й още малко и щяха да дращят, въпреки че всякакво насилие в спалнята я ужасяваше. А когато стигна до облекчението, в бурен изблик на чувства захлипа в рамото му.
Тъй като не беше цуранин, Кевин не се отврати от загубата й на самообладание. Усещаше, че се нуждае от утеха, и просто я бе задържал до себе си и я гали, докато тя не потъна в уморен сън.
Сега, докато я гледаше да стои изпъната като меч и тънка като тръстика в рамката на отворения параван, видя, че е възвърнала издръжливостта си. Наистина беше много силна. Но на раменете й тежеше благополучието на всички в просторните й владения, от уважаваните пълномощници до най-низшите слуги в кухните. Страх за сина й я терзаеше будна и насън и Кевин се питаше колко дълго още може да издържи, преди да се прекърши под напрежението.
Стана, заметна халата на раменете си — дори и след три години така и не можеше да се почувства удобно с пренебрежението на цураните към скромността — и отиде до Мара. Сложи ръка на раменете й и с изненада откри, че са напрегнати и треперят.