— Е, няма да съществува още дълго — мрачно отсече палачът.
— И защо? — невинно попита Джарлаксъл.
Тонът, много повече от самия въпрос, накара Ентрери да се закове на място и учудено да изгледа спътника си.
— Колко пъти ще обсъждаме едно и също нещо? — попита той.
— Знам защо смяташ, че никой от нас не бива да го използва, но защо се налага да го унищожим? — Джарлаксъл замълча, огледа се наоколо и даде знак на Ентрери да го последва до ръба на сравнително дълбока пропаст. — Защо просто не се отървеш от него? Хвърли го от тази скала и нека с него да става каквото ще.
Ентрери се загледа в дъното на долината и замалко не последва съвета на наемника… после обаче в съзнанието му отекна една неоспорима истина:
— Защото много скоро ще открие начин да се озове в ръцете на враговете ни — обясни той. — Креншинибон, виждаше голям потенциал в Рай’ги.
Джарлаксъл кимна.
— Звучи логично. Рай’ги винаги е бил прекалено амбициозен. Но защо това изобщо те интересува? Нека се сдобие с Креншинибон, нека дори покори цял Калимпорт, ако отломъкът може да му го даде. Какво значение има това за Артемис Ентрери, който си тръгна оттам и надали ще се върне скоро? Рай’ги най-вероятно ще бъде прекалено погълнат от възможностите за несметни богатства, които ще се разкрият пред него, за да си губи времето с нас. Нищо чудно отървем ли се от Креншинибон, да се отървем и от заплахата от преследвачи, която е надвиснала над нас сега.
Ентрери се замисли над думите му, ала един извод непрекъснато се налагаше от само себе си:
— Креншинибон знае, че възнамерявам да го унищожа — отвърна той. — Знае, че го ненавиждам и че ще намеря начин да го погубя. Рай’ги пък знае заплахата, която представлява за него Джарлаксъл. Докато си жив, позицията му начело на Бреган Д’аерте си остава несигурна. Какво ще стане, ако един ден Джарлаксъл се появи в Мензоберанзан и потърси помощта на старите си другари, за да се разправи с глупците, дръзнали да му откраднат престола?
Джарлаксъл не отговори, ала по пламъчетата в очите му Ентрери разбра, че подобна възможност му се струва доста привлекателна.
— Рай’ги те иска мъртъв — заяви палачът направо. — Трябваш му мъртъв, а с Креншинибон на разположение никак няма да му е трудно да го постигне.
Пламъчетата в очите на наемника не угаснаха, но той само сви рамене:
— Води тогава.
Ентрери направи точно това и след като намериха конете си, двамата отново поеха на североизток, към Снежните планини и „Възвисяване на вярата“. Палачът бе доволен от себе си и от начина, по който бе успял да убеди Джарлаксъл, че Креншинибон трябва да бъде премахнат.
Ала всичко това, разбира се, бяха празни приказки, оправдание за онова, което наистина чувстваше. Да, твърдо бе решен да унищожи кристалния отломък, ала не защото се боеше, че ще ги преследват и ще им отмъстят. Искаше Креншинибон да бъде унищожен, защото самото му съществуване го отвращаваше до дъното на душата му. С опитите си да му внуши какво да прави, отломъкът го бе обидил дълбоко. Палачът не вярваше, че без Креншинибон светът ще стане по-добър, нито пък това изобщо го вълнуваше, знаеше обаче, че собственият му живот в този свят ще бъде много по-приятен, ако знае, че в него има един скверен магически предмет по-малко.
Разбира се, докато подобни мисли изпълваха съзнанието на Ентрери, Креншинибон също ги чуваше, ала единственото, което можеше да стори, бе да кипи от ярост и да се надява да намери някой с по-слаба воля и по-желязна ръка, който да убие Артемис Ентрери, а него да освободи.
Осемнадесета глава
Достойни противници
— Бил е Ентрери — с лукава усмивка заяви Шарлота Веспърс, докато няколко дни по-късно оглеждаше един от оркските трупове на планинския склон. — Прецизността, с която са нанесени раните, а и ето — тук има пробождане с кама, там пък — с меч.
— Мнозина се бият с кама и меч — възрази Горд Абрикс, който беше в човешкия си облик, и разпери ръце, разкривайки камата и меча, висящи на кръста му.
— Ала малцина удрят толкова точно — изтъкна Шарлота.
— А и тези другите — добави Берг’иньон на езика на Повърхността и махна с ръка към купчината трупове в подножието на голям камък. — Били са поразени от ками, които някой е хвърлил по тях, а аз познавам само едного, който носи със себе си толкова много ками.
— Та ти броиш раните, не камите! — не отстъпваше Горд Абрикс.