— В битка като тази разлика между двете няма — обясни Берг’иньон. — Раните са нанесени с хвърляне, не с обикновено пронизване, защото по краищата им няма разкъсване, само едно-единствено дълбоко убождане. А се съмнявам, че някой би могъл да запрати половин дузина ками по противника си, след което да изтича до него, да ги извади от тялото му и да се заеме със следващия неприятел.
— Къде тогава са тези ками, мрачни елфи? — съмнението в гласа на плъхочовека беше очевидно.
— Камите на Джарлаксъл са магически и изчезват — студено обясни Берг’иньон. — И разполага с почти неограничен запас от тях. Това, което виждате, е дело на Джарлаксъл, при това имайте предвид, че далеч не е най-доброто, на което е способен.
Шарлота и Горд Абрикс се спогледаха неспокойно, макар недоверчивото изражение да не изчезна от лицето на плъхочовека.
— Май още не уважаваш достатъчно мрачните елфи? — заплашително процеди Берг’иньон.
Горд Абрикс направи крачка назад и вдигна ръце пред себе си.
Шарлота го изгледа изпитателно. Горд Абрикс искаше да се сбие дори когато пред себе си имаше елф на мрака. Шарлота не бе виждала Берг’иньон Баенре в действие, но за сметка на това бе виждала другарите му, които до един говореха за уменията му с искрено възхищение. Другари, всеки от които, макар да не можеше да се мери с Берг’иньон, с лекота би се справил със самоуверения Горд Абрикс. Да, осъзна Шарлота, собственото й оцеляване щеше да зависи от това да се държи колкото може по-надалеч от Горд Абрикс и гнусните му събратя, защото те не изпитваха никакъв респект, единствено сляпа омраза към Артемис Ентрери и искрена неприязън към Мрачните. Нямаше съмнение, че Горд Абрикс щеше да поведе всички край себе си, били те плъхочовеци или хора, към сигурна гибел.
Шарлота Веспърс, която винаги намираше начин да оцелее, не искаше да има нищо общо с това.
— Телата са студени, а кръвта е пресъхнала, но дивите зверове още не са ги разкъсали — отбеляза Берг’иньон.
— Не може да е станало преди повече от два дена — добави Шарлота и двамата погледнаха към Горд Абрикс.
Плъхочовекът кимна и по устните му плъзна зла усмивка:
— Аз ще се погрижа — заяви той и отиде да говори със спътниците си, които го чакаха от другата страна на бойното поле.
— Запътил се е право към царството на смъртта — тихичко подхвърли Берг’иньон, когато двамата с Шарлота останаха сами, и тя го изгледа любопитно.
Съгласна бе, разбира се, ала защо тогава Мрачните допускаха Горд Абрикс да играе толкова централна роля в жизненоважното преследване, с което се бяха заели.
— Горд Абрикс си мисли, че ще ги залови — рече Шарлота. — И двамата. Ти обаче далеч не изглеждаш толкова убеден.
Берг’иньон се изсмя на тази абсурдна забележка.
— Няма съмнение, че Ентрери е много опасен противник — рече той.
— Повече, отколкото си мислиш — побърза да добави Шарлота, която добре познаваше подвизите на палача.
— Въпреки това от двамата той е далеч по-лесната плячка — увери я Берг’иньон. — Джарлаксъл оцелява векове наред благодарение на находчивостта и уменията си. Процъфтява в място, където властва насилие, каквото в Калимпорт дори не можете да си представите. Издигнал се е до върха в град на непрестанни войни. Град, в който мъжете не се издигат. Жалкият Горд Абрикс не е в състояние да проумее истината за Джарлаксъл, ти също, затова, от уважение към теб, те предупреждавам — пази се от него.
За миг Шарлота онемя и дълго се взира в пълния с изненади елф. От уважение към нея? Тази мисъл я ласкаеше, ала едновременно с това я изпълваше с ужас, защото отдавна се бе научила да търси скрит смисъл във всяка дума на Мрачните. Възможно бе Берг’иньон току-що да й е направил огромен комплимент. Възможно бе също така да бе заложил капана, който щеше да доведе до нейната гибел.
Шарлота сведе поглед към земята и потъна в мисли, хапейки долната си устна. Може би подготвяше почвата за пълния й крах, така както Кимуриел и Рай’ги правеха с Горд Абрикс. Замислеше ли се за Джарлаксъл и Креншинибон, веднага й ставаше ясно, че Рай’ги изобщо не очаква плъхочовекът и жалките му събратя да победят двама могъщи воини като Ентрери и Джарлаксъл. Ако успееха, кристалният отломък щеше да се озове в ръцете на Горд Абрикс и кой можеше да си представи поразиите, които плъхочовекът щеше да сътвори, преди Рай’ги и Кимуриел да му го отнемат? Не, Рай’ги и Кимуриел не вярваха, че Горд Абрикс въобще ще се доближи до отломъка, нито пък искаха това да се случи.