Шарлота вдигна очи към Берг’иньон и при вида на лукавата му усмивка, разбра, че той току-що бе проследил мислите й с такава лекота, сякаш тя ги беше изрекла на глас.
— Мрачните елфи винаги използват някоя по-нисша раса, която първа да се хвърли в битката — рече той. — В крайна сметка, никога не можем да сме сигурни какви изненади ни е подготвил врагът.
— Плява — отбеляза Шарлота.
Лицето на Берг’иньон бе напълно безизразно, без следа от милост и Шарлота знаеше, че не се нуждае от друго потвърждение.
По гърба й неволно пробяга тръпка на ужас, когато срещна този леден поглед, безстрастен и жесток, недвусмислено напомняне, че Мрачните наистина са различни от тях и много, много по-опасни. Артемис Ентрери може би най-много от всички, които тя познаваше, се доближаваше по темперамент до тях, ала даже той бледнееше, когато станеше дума за чиста, непримесена с нищо злина. Тези дълголетни създания бяха способни на пресметливо безсърдечие, каквото хората не бяха в състояние дори да си представят, камо ли да се доближат до него. Шарлота погледна към Горд Абрикс и събратята му и се зарече да стои колкото се може по-далеч от обречените същества.
Демонът се гърчеше в конвулсии на пода, кожата му димеше, кръвта във вените му кипеше.
Кадърли не почувства съжаление, макар да му беше неприятно, че трябва да се принизи така. Не обичаше да изтезава когото и да било, пък бил той и демон, а никъде нямаше същество, което повече да заслужава да бъде измъчвано. Не обичаше да си има вземане-даване с обитателите на долните равнини, ала бе принуден да го прави заради храма, заради жена си, заради децата си.
Кристалният отломък се бе запътил към него, идваше за него, в това Кадърли беше сигурен, и предстоящата битка можеше да се окаже също толкова важна, колкото и войната му срещу Туанта Куиро Мианкей, ужасяващото Проклятие на хаоса. Толкова важна, колкото и издигането на катедралата — каква полза от „Възвисяване на вярата“, ако толкова скоро след издигането си бъдеше срината до основи от Креншинибон?
— Знаеш отговора — рече Кадърли с цялото спокойствие, което можа да придаде на гласа си. — Кажи ми и ще те пусна.
— Глупак си ти, служителю на Денеир! — изръмжа демонът на пресекулки, заради спазмите, които разтърсваха тялото му. — Осъзнаваш ли какъв враг си създаваш в лицето на Мизферак?
Кадърли въздъхна:
— Значи продължаваме — прошепна той уж на себе си, но всъщност знаеше, че Мизферак не само чува думите му, но и прекрасно разбира какво означават.
— Пусни ме! — заповяда демонът.
— Йок ту Мизферак бе-енк до-ту — занарежда Кадърли и в съвършено очертания защитен кръг демонът се загърчи още по-мъчително. — Ще ни отнеме колкото ти решиш — ледено каза Кадърли. — Уверявам те, че нямам милост за такива като теб.
— Ние… не… искаме… милост — с мъка успя да процеди Мизферак, преди да бъде връхлетян от поредния мъчителен спазъм, който го накара да се замята по пода, сипейки проклятия на гнусния си език.
Кадърли тихо продължи да нарежда думите на заклинанието си, черпейки сили за неприятната задача от мисълта, че много скоро над децата му можеше да надвисне смъртна опасност.
— Не беше се изгубил! Играеше си с мен! — ревна Айвън Широкоплещи.
— Ду-даски лабиринт! — яростно възрази Пикел.
Тонът на обикновено кроткото зеленобрадо джудже постресна Айвън:
— Доста си приказлив, откакто стана ду-дад, а?
— Ой! — размаха юмрук във въздуха Пикел.
— Бива ли да си играеш в лабиринта, когат’ Кадърли се е захванал с такваз черна задача! — скара му се Айвън.
— Ду-даски лабиринт — тихо промърмори Пикел и сведе поглед.
— Както щеш го наричай — продължи да ръмжи Айвън, който никога не си бе падал особено по градинарските увлечения на брат си и ги смяташе за неестествени за едно джудже. — Може да се нуждае от нас, глупак такъв!
При тези думи Айвън вдигна брадвата си и мускулите на късите му, яки ръце, се напрегнаха.
В отговор Пикел се ухили широко и вдигна тежка сопа.
— Чудесна работа върши срещу демоните! — измърмори Айвън.
— Ша-ла… — започна Пикел.
— Да, да, знам как се казва — прекъсна го брат му. — Ша-ла-ла. Ама ми се чини, че за един демон туй си е най-обикновена подпалка.