— Именно Нокътя на Шарон предизвиква гнева на магьосниците — отвърна Дуавел точно както палачът очакваше. — Както и гнева на онези, които възлагат защитата си на магьосници.
Ентрери кимна — полуръстката имаше право, но само донякъде. Нокътя на Шарон може и да бе истинско проклятие за Кохрин Соулз, но то бе само защото Соулз се бе окопал в място, където подобно съкровище бе трън в очите на мнозина, за които той беше както заплаха, така и постоянно изкушение. Сдобиеше ли се веднъж с могъщия меч, Артемис Ентрери нямаше никакво намерение да остава по тези земи. Онова, което за Кохрин Соулз бяха тежки окови, за палача щеше да бъде ключ към свободата.
— Мечът е древно творение — думите на Дуавел привлякоха вниманието на Ентрери. — Всички, притежавали го някога, са срещали смъртта си.
Полуръстката искаше забележката й да прозвучи драматично, ала убиецът изобщо не беше впечатлен.
— Всички рано или късно ще умрем, Дуавел — заяви той, черпейки решителност от мисълта за ада, в който се бе превърнал животът му, откакто Мрачните се бяха появили в Калимпорт. — Онова, което има значение, е как сме живели.
Дуавел го изгледа заинтригувано и Ентрери се запита дали не й бе разкрил твърде много. А може би думите му щяха да я изкушат да се опита да научи повече за силата, стояща зад палача и някогашната гилдия на Басадони. Ако хитрата Дуавел научеше истината и Джарлаксъл разбереше, че тя знае, нищо — нито магическите й защити, нито който и да било от съюзниците й, нито дори Артемис Ентрери и даже ползата, която мнозина имаха от нея — нищо от това нямаше да я спаси от наемника и безмилостните му войници. „Медната миза“ щеше да бъде срината из основи и за Ентрери нямаше да остане място, където да може да се отпусне и да се разтовари от грижите си.
Дуавел продължи да се взира в него, а по лицето й беше изписана смесица от професионално любопитство и… възможно ли бе това да е състрадание?
— Какво ли внася подобен смут в душата на Артемис Ентрери? — попита полуръстката, ала още преди да успее да довърши, убиецът се озова до нея с кама в ръка, толкова мълниеносно, че нито Дуавел, нито пазачите й разбраха какво става.
Палачът уж си седеше в креслото, а само миг по-късно вече бе до Дуавел, дръпнал бе главата й назад, а жестоката му кама бе оставила едва забележима драскотина върху гърлото й.
Полуръстката съвсем ясно усети ужилването на жестоката кама, която начаса започна да изпива жизнената й енергия.
— Ако някога въпросът ти напусне тези четири стени — прошепна убиецът на сантиметри от лицето й така, че тя усети горещия му дъх, — горчиво ще съжаляваш, че камата ми не те е довършила още сега.
След тези думи той се отдръпна и Дуавел побърза да даде знак на охраната си да не стреля, докато с другата ръка се зае да разтрива врата си.
— Сигурна си, че още е у Кохрин Соулз, нали? — попита Ентрери, повече за да смени темата и да върне разговора в предишното професионално русло, отколкото за да получи някаква важна информация.
— Някога беше у него, а той и до днес е жив — отвърна очевидно разтърсената Дуавел. — Какво по-убедително доказателство искаш.
Ентрери кимна и отново зае предишната си небрежна поза, ала опасните пламъчета в очите му не угаснаха.
— Все още ли искаш да напуснеш тайно града? — попита полуръстката.
Палачът кимна.
— Значи ще имаме нужда от Домо и плъхо… — започна Дуавел, ала Ентрери рязко я прекъсна.
— Не!
— Но той има най-бързите…
— Не!
Дуавел понечи да възрази. Да изпълни искането на палача и да го изведе от Калимпорт, без никой да разбере, нямаше да бъде никак лесно дори с помощта на Домо. Всеизвестно бе, че Ентрери е тясно свързан с гилдията на Басадони, а тя от доста време беше приковала вниманието на всички в Калимпорт. Полуръстката обаче не каза нищо, спряна от погледа на убиеца. Усъвършенстван преди десетилетия, той ясно даваше да се разбере на онзи, към когото бе отправен, че ако смята да продължава в същия дух, най-добре да си прочете последната молитва.
— Ще отнеме повече време — рече полуръстката вместо това. — Не много повече, уверявам те. Около час, може би.
— Никой не бива да знае това, освен Дуавел — тихо рече Ентрери, така че стрелците, спотаени в сенките, да не го чуят. — Нито дори най-доверените ти помощници.
Дуавел въздъхна примирено:
— Два часа тогава.
Ентрери я проследи с поглед, докато тя напускаше стаята. Естествено, знаеше, че тя не може да го изведе от Калимпорт без абсолютно никой да научи (улиците непрекъснато се държаха под око) — целта му бе да й даде да разбере, че осмели ли се някой да говори за това твърде открито, той ще държи нея отговорна.