Ентрери неволно се разсмя. Не можеше да си представи да убие Дуавел — изпитваше твърде много симпатия и уважение към нея, както заради смелостта, така и заради способностите й.
Въпреки това пътуването му трябваше да бъде запазено в тайна. Ако някой от останалите (и най-вече Рай’ги и Кимуриел) научеше, че е напускал Калимпорт, несъмнено щяха да проведат свое разследване и не след дълго щяха да разберат къде е ходил. А последното, което Ентрери искаше, бе двамата елфи да започнат да проучват Кохрин Соулз.
Дуавел се върна малко по-късно (много преди да изтекат двата часа, които песимистично бе предвидила в началото), носейки грубо нарисувана карта на тази част на града, както и вече очертан маршрут.
— В края на улицата на полумесеца ще те чакат — обясни тя. — Точно преди пекарната.
— За да ми покажат следващата отсечка от пътя, която твоите полуръстове са сметнали за безопасна?
Дуавел кимна:
— Моите събратя и други мои помощници.
— И, разбира се, те ще следят предаването на всяка следваща карта?
Дуавел сви рамене:
— Нали си майстор на предрешаването?
Без да каже нищо повече, Ентрери напусна „Медната миза“ и свърна в първата пряка, а когато излезе от другата страна на тъмната уличка, изглеждаше с двайсетина килограма повече и накуцваше.
Само след час Калимпорт беше зад гърба му, а той бързаше на северозапад. Утрото го завари върху една дюна, в подножието на която се разстилаше Далабадският оазис. Мислите му се насочиха към Кохрин Соулз и всичко, което бе чувал за него.
— Стар — изрече убиецът на глас и въздъхна, тъй като Соулз, със своите петдесет години бе едва с петнайсетина години по-възрастен от него.
Ентрери се замисли за крепостта на Соулз, припомняйки си всички подробности, които знаеше. Оттам, където се намираше сега, виждаше единствено няколко палми, малко езерце, масивна скала, няколко шатри, една от които беше по-голяма от останалите, а зад тях, почти сливайки се с пясъците на пустинята, се издигаше кафеникава крепост. Шепа войници с отегчени лица крачеха напред-назад върху крепостните стени. Далабадският замък не изглеждаше особено внушителен, със сигурност не и за някого като Артемис Ентрери, ала убиецът знаеше, че външният вид лъже.
Докато работеше за Басадони паша на няколко пъти беше посещавал Далабад и Соулз, идвал бе и неотдавна, когато работеше за Пук паша. Зад крепостните стени се издигаше кръгла сграда, чиито коридори се стесняваха, колкото по-нависоко се изкачваха, докато не стигнеха върха, където се намираше съкровищницата на Соулз, а над нея — покоите му.
Ентрери си спомни описанието, което Дуавел беше направила на мястото и на владетеля му, и се засмя. Полуръстката беше права — Кохрин Соулз беше затворник.
Все пак това бе затвор, в който бе така трудно да се проникне, както бе трудно да се избяга — нямаше лесен начин за Ентрери просто да се промъкне вътре и да си присвои онова, за което мечтаеше. Това бе истинска крепост, при това пълна с войници, специално обучени да предотвратяват точно такива опити за кражба.
Въпреки това, каза си Ентрери, Дуавел грешеше за едно. Кохрин Соулз, а не магическият меч, бе истинската причина за издигането на този затвор. Соулз толкова се боеше да не изгуби скъпоценното си оръжие, че страхът го парализираше и не му даваше да поеме и най-нищожния риск. Кога за последно бе напускал оазиса си? Кога за последно бе посетил някое тържище или бе отишъл да побъбри със старите си познайници — от калимпортските улици?
Не, всеки сам издига своята тъмница, отлично знаеше Ентрери. Та нима той самият не бе сторил съвсем същото, позволявайки желанието да надделее над Дризт До’Урден да го обсеби? Нима години наред не бе живял с едничката мисъл да се докаже в битка с някакъв мрачен елф, който нямаше нищо общо с него?
Напълно уверен, че никога вече няма да допусне подобна грешка, убиецът спря поглед върху Далабад и се усмихна широко. Да, Кохрин Соулз се бе подсигурил отлично срещу крадците, които се спотайваха в сенките или се прокрадваха под прикритието на нощта, ала какво можеха да сторят многобройните му пазачи, когато насреща им излезеше армия от мрачни елфи?
— Бил си с него, когато е научил за отстъплението — рече Шарлота Веспърс на следващата вечер. — Как посрещна новината?