— С обичайното си равнодушие — искрено отвърна Ентрери, който по-рано същия ден се бе завърнал незабелязано в Калимпорт. — Джарлаксъл е начело на Бреган Д’аерте от твърде отдавна, за да могат околните да разберат какво се върти из главата му.
— Дори и Артемис Ентрери, който е в състояние да погледне някого в очите и да му каже какво е вечерял предишния ден? — подсмихна се Шарлота, ала леденото изражение на убиеца набързо изтри усмивката от лицето й.
— Все още не осъзнаваш напълно какво представляват новите ни съюзници, нали? — сериозно заяви той.
— Новите ни завоеватели, искаш да кажеш — отвърна Шарлота.
Това бе първият път, когато Ентрери я чуваше да се изказва по този начин за Мрачните. Не беше изненадан (кой ли не би ги намразил само след ден-два!), но, от друга страна, Шарлота обикновено бе готова да се съюзи с всеки, който бе в състояние да й даде властта, която тя така силно жадуваше.
— Стига да поискат — отвърна палачът, без да трепне. — Подцениш ли някого от Мрачните, било воинските им умения, било способността им никога да не разкриват истинските си чувства, свършено е с теб, Шарлота.
Шарлота понечи да каже нещо, ала се отказа и вместо това се опита (без особен успех) да изтрие от лицето си неприсъщото за нея безнадеждно изражение. Ентрери знаеше, че Шарлота изпитва същото, което бе изпитал той по време на престоя си в Мензоберанзан, съвсем същото, което започваше да изпитва и сега, особено когато Рай’ги и Кимуриел бяха наблизо. Дори самото присъствие на тези красиви, сурови създания караше всички останали да се чувстват незначителни, почти нищожни. Мрачните елфи винаги знаеха повече, отколкото би трябвало, и винаги разкриваха на другите по-малко, отколкото знаеха, а неоспоримото могъщество, скрито зад нерядко умело завоалираните им заплахи, ги правеше още по-опасни и по-загадъчни. И, разбира се, неизбежното пренебрежително снизхождение, с което се отнасяха към всеки, който не принадлежеше към тяхната раса. А в сегашната ситуация, когато Бреган Д’аерте с лекота можеха да смажат остатъците от някогашната гилдия на Басадони, това снизхождение придобиваше още по-зловещ оттенък и се превръщаше в постоянно напомняне за това кой е господарят и кой — робът.
За Ентрери бе очевидно, че Шарлота се чувства по същия начин, по който и той самият. За миг се поколеба дали да не се възползва от това и да потърси помощта й, за да осъществи тайния си план да завземе Далабад и скътаното там съкровище.
Но само за миг! Щом помисли малко повече, Ентрери се изуми — възможно ли бе да храни толкова силна омраза към Рай’ги и Кимуриел, че замалко да направи подобна глупост! Та нали през целия си живот (с едно-две крайно редки изключения) Артемис Ентрери бе работил сам, използвайки завидната си хитрост, за да си намери нищо неподозиращи „съюзници“, които вършеха онова, което му бе нужно, без сами да го съзнават или искат. Всеки истински помощник неизбежно би научил твърде много за него, за да се понрави това на палача. Единственото изключение в момента (направено по необходимост), бе Дуавел Тигъруилис, а тя, сигурен бе Ентрери, никога нямаше да го предаде, дори ако Мрачните опитаха да я разпитат. Това беше най-хубавото на Дуавел и на събратята й полуръстове.
Виж, с Шарлота бе съвсем различно. Посветеше ли я веднъж в плана си за Кохрин Соулз, щеше да му се наложи да я държи изкъсо. Тя най-вероятно би изтичала право при Джарлаксъл, или дори при Рай’ги и Кимуриел, и би използвала трупа му (а че с него щеше да бъде свършено, нямаше никакво съмнение), за да се издигне.
Пък и защо му бе да повдига въпроса за Далабад пред Шарлота сега, след като вече бе уредил това да стане по друг начин. Дуавел щеше да подхвърли пред нея няколко внимателно обмислени лъжи за Далабад и предсказуемата Шарлота (поне когато ставаше дума за ситуации, от които можеше да се извлече лична облага) начаса щеше да ги подшушне на Джарлаксъл, подсилвайки по този начин ефекта от внушенията на Ентрери, че Далабад е място, което си струва да бъде завладяно.
— Никога не съм вярвала, че е възможно да съжалявам за Басадони паша — подхвърли Шарлота — най-недвусмислената забележка, която бе правила досега.
— Та ти не можеше да го понасяш — напомни й убиецът.
Шарлота не го отрече, но и не се отказа от думите си (и не върна думите си назад).
— Страхът, който си изпитвала от него, изобщо не може да се мери с този, който ти вдъхват Мрачните — отбеляза Ентрери. — И с право се боиш. Басадони беше лоялен и поради това — предсказуем. Мрачните елфи не са нито едното, нито другото и това ги прави неимоверно опасни.