— Така че колкото повече от нишките на ловко изплетената му мрежа прекъснем (първо — поста в покрайнините, а сега и Далабадския оазис), толкова по-несигурен ще се чувства Да’Даклан — рече Джарлаксъл.
— И толкова по-лесно ще ни бъде да сключим изгодно за нас споразумение с гилдията му. Нищо чудно, в опит да ни умилостиви, да ни отстъпи района около унищожения си пост. Той самият бездруго не може да го използва повече.
— Няма да е кой знае каква печалба — отбеляза Джарлаксъл.
— Така е. Но само си представи какво ще си помислят останалите гилдии, ако вместо да ни отмъсти за злото, което му причинихме, Да’Даклан ни даде част от територията си — измърка Шарлота и Джарлаксъл усети как уважението му към нея нараства.
— Далабадският оазис? — повтори той.
— Ценна придобивка сам по себе си — побърза да го увери Шарлота. — Дори и без преимуществото, което ще ни даде над Да’Даклан паша.
Джарлаксъл помисли малко и кимна в знак на съгласие, а после се подсмихна лукаво и посочи леглото си — изгледите за апетитна печалба винаги му действаха като афродизиак.
По-късно същата нощ Джарлаксъл отпрати Шарлота, за да може да обмисли на спокойствие донесената от нея информация. Според Шарлота (която пък го бе научила от лъжливите подмятания на Дуавел Тигъруилис).
Далабадският оазис беше брънка от веригата, по която Да’Даклан получаваше информация от съюзниците си извън Калимпорт. Управляван от незначителен човечец на име Соулз, Далабад беше независима крепост, която не принадлежеше към никоя от калимпортските гилдии, но срещу съответното заплащане предаваше необходимата информация комуто трябва и освен това, обяснила бе Шарлота, понякога събираше такси от пътниците, минаващи по северозападния път.
Джарлаксъл крачеше напред-назад, размишлявайки върху наученото от Шарлота и свързвайки го с чутото по-рано от Артемис Ентрери. Ясно почувства опитите на най-новия си съюзник да проникне в съзнанието му, но не му обърна внимание и само намести магическата си превръзка, за да заглуши повика му.
Трябва да имаше някаква тайна, заровена между пластовете информация, скрита връзка между несигурната позиция на Далабадския оазис и безспорното удобство на целия този план.
Та нали само преди няколко дни Ентрери му бе подхвърлил, че няма да е лошо да се огледа извън пределите на Калимпорт и да си намери къде да издигне кристалната кула?
И ето че сега съвършеното място за тази цел му се поднасяше почти на тепсия, при това с превземането му щяха да убият с един куршум два заека.
Креншинибон настойчиво се мъчеше да привлече вниманието му, всъщност — по-настойчиво, откогато и да било.
— Иска нещо — нашепна отломъкът в съзнанието му.
Джарлаксъл понечи да го отпрати, с намерението сам да си изясни положението, ала следващата забележка на Креншинибон изпревари изводите, които вече бе започнал да си прави, и прикова вниманието му.
— Аршемис Ентрери има скрит интерес в цялата работа. Стара вражда или съкровище, за което не знаем.
— Не — отговори Джарлаксъл на глас и свали магическата си превръзка, за да улесни общуването с Креншинибон. — Не го води желанието за отмъщение. Ако Ентрери имаше зъб на Соулз, лично щеше да си уреди сметките с него. Винаги се е гордял с това, че сам си върши работата.
— Нима не ти се струва странно, че Далабадският оазис, за който до вчера дори не бе чувал, изведнъж се оказва както съвършеното място за кристалната кула, така и прекрасна възможност да нанесем сериозен удар на Рейкърс? — попита отломъкът и без да остави Джарлаксъл да каже каквото и да било, сам отговори на въпроса си: — Артемис Ентрери си има тайна причина да те подтиква към нападение над Далабад, в това няма никакво съмнение. Нищо чудно да е знаел, че според информаторите ни подобно завоевание ще сплаши Да’Даклан паша и ще ни осигури значително преимущество над него.
— По-вероятно е сам той да е уредил информаторите ни да стигнат до това заключение — развеселено се изкиска наемникът.
— Може би смята, че такова начинание е обречено на пълен провал и че отърве ли се от нас, ще може да властва необезпокояван от никого.
Джарлаксъл поклати глава, още преди Креншинибон да бе довършил.
— Ако Артемис Ентрери искаше да се отърве от нас, щеше просто да си намери предлог да напусне града.