— И да се скрие като Морик Разбойника? — ехидно отвърна отломъкът.
Креншинибон имаше право, принуден бе да признае наемникът. Бреган Д’аерте вече бяха доказали, че ръката им на Повърхността се простира надалеч, навярно достатъчно, за да заловят всекиго, опитал се да им избяга. Въпреки това Джарлаксъл не можеше да се съгласи с последното твърдение на отломъка. Първо, Ентрери беше твърде умен, за да си помисли, че Бреган Д’аерте биха нападнали слепешката Далабад или който и да било противник. Освен това, смяташе наемникът, подобен удар по позициите на Бреган Д’аерте на Повърхността би бил прекалено рискован — ако Ентрери наистина целеше това, нямаше ли да е много по-лесно просто да подшушне на калимшанските власти, че в Калимпорт се е появила шайка мрачни елфи?
Наемникът приведе всички тези доводи на Креншинибон, в опит да го убеди, че второто му предположение е далеч по-достоверно и че Ентрери най-вероятно е научил за някакво съкровище, пазено в оазиса.
След това затвори очи и остави отломъка да сподели какво мисли за тази напълно правдоподобна хипотеза. Не можа да сдържи смеха си, когато установи, че Креншинибон не само е съгласен с него, но и гледа на ситуацията по същия начин. И двамата бяха повече развеселени и впечатлени, отколкото сърдити. Независимо какви бяха скритите подбуди на Ентрери и дали информацията за връзката между Далабад и Да’Даклан паша бе вярна, оазисът без съмнение си струваше да бъде завладян — нещо, което нямаше да бъде трудно.
Особено нетърпелив беше Креншинибон, който ясно бе дал да се разбере, че на всяка цена държи да издигне свое кристално подобие, кула, с която да събира лъчите на слънцето.
Поредната стъпка към постигането на отколешната му цел.
Седма глава
Преимущество, превърнато в гибел
Кохрин Соулз протегна десницата си и мислихте му се насочиха към черната, обточена с червено ръкавица, която я обгръщаше. Сега червените нишки сякаш пулсираха — чувство, което потайният, откъснат от света мъж отлично познаваше.
Някой се опитваше да го шпионира.
Соулз потъна още по-дълбоко в глъбините на магическата ръкавица. Неотдавна беше получил предложение (чрез посредник от Калимпорт, разбира се) за Нокътя на Шарон, скъпоценния му меч. Естествено, отказал бе категорично. Ценеше меча си повече от всичките си жени, повече дори от многобройните си деца. Предложението си го биваше и обещаваше несметно съкровище в замяна на магическото оръжие.
Соулз притежаваше Нокътя на Шарон отдавна, освен това познаваше калимпортските гилдии достатъчно добре, за да знае какво би могло да последва след толкова недвусмислен отказ. Затова изобщо не се изненада, когато усети, че нечие магическо око се опитва да го открие. А откакто му бяха подшушнали, че предложението може да е дошло от Артемис Ентрери и гилдията на Басадони, Соулз дори го очакваше.
Щяха да се опитат да открият слабото му място, а когато не успееха (тъй като такова просто нямаше), щяха да се откажат и да го оставят на мира.
Изведнъж Соулз почувства нещо различно и необичайно, опасно дотолкова, доколкото означаваше, че този крадец няма да се откаже така лесно. Защото онова, което Соулз долови, не бяха заклинанията на някой магьосник, нито молитвите на някой жрец. Тази енергия го изненада, но със сигурност не беше нещо, с което той и ръкавицата не се бяха сблъсквали преди.
— Псионист — изрече той на глас и погледна към своите най-приближени помощници, които се бяха наредили почтително насреща му.
Трима от тях бяха собствените му деца, четвъртият беше именит мемнонски командир, а петият — прочут, но вече оттеглил се от някогашното си поприще, калимпортски крадец. При това (много удобно за случая, помисли си Соулз) — от гилдията на Басадони.
— Артемис Ентрери и Басадони, в случай че наистина са те, някак са успели да се сдобият с псионист — обясни Соулз.
Петимата тихичко заобсъждаха неочакваната новина.
— Може би това е било скритото оръжие на Артемис Ентрери през всички тези години — обади се Ахдания Соулз, най-младата в стаята.
— Ентрери? — изсмя се Прилио, старият калимпортски крадец. — Надарен със забележителна воля и интелект? Без съмнение. Псионистки умения? Едва ли! Толкова го бива да върти оръжието, че никога не е имал нужда от тях.
— Който и да се домогва до съкровището ми, със сигурност си е намерил съюзник с псионистки умения — рече Соулз. — Смятат, че това им дава преимущество над нас, вярват, че са напипали слабото ми място и несъмнено ще се опитат да се възползват от него. Разбира се, това ги прави още по-опасни. Нищо чудно скоро да последва нападение.