Останалите настръхнаха при тези думи, но никой не изглеждаше прекалено стреснат. Сигурни бяха, че калимпортските гилдии не са се съюзили срещу тях (Кохрин Соулз бе платил немалка сума, за да се увери в това още в началото), а нямаше нито една гилдия в Калимпорт, която да е в състояние, сама или с помощта на още някого, да превземе Далабад. Не и докато Соулз притежаваше меча и ръкавицата и можеше да обезвреди всеки магьосник.
— Нито един войник няма да се прехвърли през стените на крепостта ни — заяви Ахдания със самоуверена усмивка. — Нито един крадец няма да проникне в замъка, прокрадвайки се в непрогледните сенки.
— Освен ако не владее мисловна магия — подхвърли Прилио и погледна към Соулз, ала той само се изсмя.
— Противникът ни вярва, че е открил слабото ни място. Лесно мога да ги спра с това — при тези думи Соулз вдигна ръкавицата, — да не говорим, че разполагам и с други методи…
Той нарочно не довърши, а злата усмивка, изкривила устните му, накара петимата му помощници широко да се ухилят. Защото Кохрин Соулз имаше още един помощник, някой, когото рядко виждаха и до когото рядко прибягваха. Някой, когото използваха най-вече като инструмент за разпити и мъчения, и който предпочиташе да прекарва колкото се може по-малко време сред хората.
— Вие подсигурете отбраната срещу обикновени оръжия — нареди Соулз, — а аз ще се погрижа за защитата срещу мисловни атаки.
С тези думи той отпрати своите помощници и отново насочи цялото си внимание към могъщата магическа ръкавица, чиито червени нишки протичаха през нея като вени, пълни с топла кръв. Да, Соулз ясно усещаше, че някой се опитва да надзърне във владенията му и макар да му се щеше всички завистници да го оставят на мира, предстоящото оживление можеше да се окаже и забавно.
Ихараскрик със сигурност щеше да е доволен.
Далеч под тронната зала на Кохрин Соулз, в своите тунели, за чието съществуване повечето от войниците на Соулз дори не подозираха, Ихараскрик вече знаеше, че някой (или нещо) бе проникнал в оазиса с помощта на псионистка енергия. Ихараскрик беше илитид, човекоподобно създание с глава, наподобяваща огромен мозък и пипала, там, където би трябвало да бъдат носът, устата и брадичката му. Ужасяващо грозни, илитидите бяха надарени със забележителна физическа сила, ала същинската им мощ се дължеше на невероятните им мисловни умения, с които не можеха да се мерят нито хора, нито мрачни елфи. Илитидите бяха в състояние да надвият и най-могъщия противник с помощта на зашеметяващи вълни мисловна енергия, след което или заробваха злощастника, довеждайки го до подобно на транс състояние, или впиваха гнусните си пипала в лицето му и се гощаваха с мозъка.
Ихараскрик вече дълги години работеше с Кохрин Соулз, който го смяташе за нещо средно между свой помощник и свой слуга. Според него двамата бяха сключили напълно честна сделка, печеливша и за двете страни. Това бе станало, след като Соулз беше надвил илитида, впримчвайки мозъка му с помощта на ръкавицата, оставяйки го по този начин беззащитен срещу смъртоносната атака на меча. В действителност, ако Соулз беше избрал да нанесе удар, обръщайки магията на илитида срещу самия него, Ихараскрик просто щеше да потъне в скалите с помощта на енергия, която нямаше да бъде насочена към Соулз и поради това щеше да е недостъпна за магическата ръкавица.
Соулз обаче бе предпочел да не довърши атаката си, точно както колективното съзнание на илитидите беше предвидило. Готов да се възползва от всяка удала му се възможност, Соулз бе сключил сделка с крадеца на мисли — живота му, както и удобно местенце, където да медитира (или както и да се наричаше онова, което илитидите правеха) в замяна на услугите му от време на време, най-вече в защитата на Далабадския оазис.
През всичките тези години на Соулз и през ум не му беше минало, че от самото начало Ихараскрик бе целял точно това и че събратята му го бяха избрали да открие и проучи необикновената ръкавица — нещо обичайно за илитидите, които се интересуваха от всеки предмет, способен да овладее унищожителната им мисловна енергия. Вярно, Ихараскрик все още не беше научил кой знае колко за ръкавицата, ала това ни най-малко не го тревожеше. Илитидите бяха една от най-търпеливите раси във Фаерун и обикновено се наслаждаваха повече на пътя, отколкото на крайната цел, така че Ихараскрик бе напълно щастлив в своя подземен дом.