Десницата на Кохрин Соулз запулсира неудържимо. Ръкавицата бе в състояние да поглъща магическа енергия и да я обръща срещу източника й, но макар че могъщият предмет никога досега не го беше разочаровал, само един поглед беше достатъчен на Соулз, за да разбере, че в сравнение с внушителната кула и той, и скъпоценните му оръжия бледнеят, жалки играчки в ръцете на обикновен, слаб смъртен. И без да се опитва, Соулз знаеше, че никога няма да успее да извлече магическата енергия на кулата, усещаше, че поиска ли да го стори, тя ще погълне и него, и ръкавицата. Ледени тръпки пробягаха по тялото му, когато си представи физическия облик, който това поглъщане можеше да приеме — вкамененото му тяло, превърнато във водоливник, украсяващ страховитата кула.
— Твоя ли е, татко? — повтори Ахдания, ала любопитството се изпари от гласа й, а възхитените пламъчета в очите й угаснаха, когато баща й обърна към нея пребледнялото си като платно лице.
Извън крепостните стени на оазиса, скрит между няколко палмови дървета и обгърнат от магически мрак, Джарлаксъл повика кристалната кула. Начаса външната й стена се удължи и към него, досущ гънещо се пипало, плъзна дълъг тунел, който проби магическата тъмнина и спря пред краката му. Уверен, че воините му са по местата си, наемникът се изкачи по стълбите, които отвеждаха в кулата, и с една мисъл нареди на Креншинибон да прибере кристалното си пипало, така че никой повече да не може да проникне вътре.
От удобната си позиция високо над земята, Джарлаксъл спокойно можеше да наблюдава драмата, разиграваща се под него.
— Не можеш ли да заглушиш светлината? — попита той телепатично.
— Светлината е сила — отвърна Креншинибон.
— За теб може би. На мен обаче ми пречи.
Джарлаксъл усети нещо много подобно на сподавен смях, но кристалният отломък все пак се подчини и затъмни източната стена, приглушавайки светлината в стаята. След това му предложи удобно кресло, което се носеше във въздуха, така че наемникът можеше с лекота да се придвижва из стаята и да следи битката, която скоро щеше да започне.
— Забележи, че Артемис Ентрери възнамерява да вземе участие в сражението — подхвърли Креншинибон и накара креслото да отиде до северния прозорец.
Джарлаксъл насочи вниманието си далеч под себе си, към палатките, скалите и дърветата, които се издигаха отвъд крепостните стени. Най-сетне, следвайки указанията на отломъка, успя да различи фигурата, спотаена в гъстите сенки.
— За разлика от нападението над Да’Даклан паша — допълни Креншинибон, макар да знаеше, че и без негова помощ Джарлаксъл си мисли съвсем същото.
Всичко навеждаше на извода, че Ентрери има някаква скрита цел, нещо, което не засягаше Бреган Д’аерте или поне не застрашаваше Джарлаксъл.
Каквато и да беше истината, Джарлаксъл и Креншинибон бяха по-скоро развеселени, отколкото обезпокоени.
Креслото се премести в другата част на малката, кръгла стаичка, откъдето наемникът можеше да проследи първия ход на воините си. Целяща да отклони вниманието, тази атака се състоеше от поредица от кълба магически мрак, спуснати върху външната стена на крепостта. Бойците, които се намираха там, изпаднаха в паника и се защураха напред-назад, крещейки, че трябва да заемат отбранителна позиция спрямо непрогледния мрак. Сториха го (и то доста добре, не пропусна да отбележи Джарлаксъл), ала в този миг започна същинската атака и то не отвън, а отвътре.
Рай’ги беше прекосил вътрешния двор на крепостта, взимайки по три метра наведнъж, без нито за миг да прекъсва поредицата от магии, която бе подхванал. За свой късмет бе открил естествен проход под крепостта и когато изрече последното заклинание за преминаване през стени, пръстта и камъните над тунела изчезнаха.
Воините на Бреган Д’аерте тутакси се издигнаха във въздуха, използвайки вродените си левитационни умения, и изпълниха двора, обгърнати в кълба от мрак — както за да объркат още повече противника си, така и за да се предпазят от ярките лъчи на омразното им слънце.
— Трябваше да нападнем през нощта — рече Джарлаксъл на глас.
— Силата ми е най-голяма през деня — долетя незабавно телепатичният отговор на Креншинибон — недвусмислено напомняне от страна на отломъка, че е по-могъщ от всички бойци на Бреган Д’аерте, взети заедно.
Джарлаксъл доста се смути при тази проява на неприкрита самоувереност, макар и сам да не знаеше защо.