Застанал в дупката, Рай’ги раздаваше нареждания на елфите, които продължаваха да се изливат в двора, нетърпеливи да се хвърлят в бой. Днес магьосникът беше необикновено въодушевен. Кръвта му кипеше както винаги в битка, но в същото време изобщо не му се нравеше, че Джарлаксъл бе избрал да извършат нападението по изгрев-слънце. Според Рай’ги единственото, което подобна глупава постъпка щеше да постигне, бе да постави свикналите да се бият в мрак елфи в неизгодна позиция и то само за да може Джарлаксъл да издигне кристалната кула. Вярно, появата на внушителната кула бе впечатляваща и несъмнено щеше да стресне неприятеля и да му подскаже с колко могъщ противник си има работа. Рай’ги добре знаеше колко полезно бе да всеят подобен ужас в сърцето на врага. Въпреки това всеки път, щом видеше някой от събратята си да примижава болезнено, докато излиза от дупката в земята, изскърцваше със зъби и за кой ли път се опитваше да намери обяснение за странното държание на Джарлаксъл.
Нещо повече — да използват мрачни елфи така неприкрито, му се струваше неоправдан и твърде голям риск. Не можеха ли да постигнат целта си по същия начин, по който възнамеряваха да унищожат Да’Даклан паша — с помощта на хора (или дори коболди), които да замаскират тайното участие на Мрачните? Защото, в крайна сметка, какво щеше да остане от Далабад след края на сражението? Онези, които оцелееха в битката (или с други думи — почти всички, тъй като елфите и този път започнаха атаката си с обичайните стрелички, напоени с приспивателна отрова) така или иначе трябваше да бъдат екзекутирани след края й, за да не могат да издадат истината за нападателите си.
Рай’ги отново си напомни какво бе неговото място в гилдията и че само някоя огромна грешка от страна на Джарлаксъл, грешка, струваща живота на мнозина от Бреган Д’аерте, можеше да му спечели достатъчно подкрепа, за да измести наемника от върха. А може би именно днешната атака щеше да се окаже тази грешка.
Внезапно магьосникът долови промяна във виковете, долитащи откъм крепостната стена, а когато вдигна поглед, установи, че слънцето грее по-ярко, а кълбата магически мрак ги няма. Дупката, която бе отворил в земята, също изчезна, поглъщайки в каменната си паст двама елфи, които тъкмо излизаха. Всичко трая само миг, сякаш някой внезапно се бе протегнал и бе разпръснал магията на Рай’ги, ала и това бе достатъчно, за да отнеме живота на двамата мрачни воини.
Рай’ги изруга Джарлаксъл, ала за кой ли път — съвсем тихичко.
Важното сега бе да остане невредим и да види дали в крайна сметка днешното нападение, дори и да завършеше с пълен провал, няма да се окаже добре дошло за личните му интереси.
Кохрин Соулз неволно направи крачка назад, поразен както от факта, че нападателите, нахлули в крепостта, бяха истински елфи на мрака, така и от магическия отпор, който с такава лекота беше обезсилил ръкавицата му. Излязъл бе от главната постройка, за да повдигне духа на войниците си и с Нокътя на Шарон в ръка се бе насочил натам, откъдето долитаха викове на болка и ужас и където тегнеше магически мрак.
Пропъждането на този мрак, както и затварянето на дупката, през която врагът продължаваше да нахлува, бе нищо работа за могъщата ръкавица, ала Соулз едва не бе повален от прилива на енергия, който парира собствената му обезсилваща магия. Толкова страховита бе тази вълна, толкова първична и неудържима бе силата й, че Соулз никога не би могъл да я спре с ръкавицата.
Нямаше откъде другаде да е дошла, освен от кристалната кула.
Кристалната кула!
Мрачните елфи!
Беше обречен!
След като нареди на войниците да се бият докрай, Соулз се върна обратно в крепостта и повика Ихараскрик, още докато тичаше из пустите коридори, следван по петите от скъпата си Ахдания. Мисловно нареди на Ихараскрик да се появи и да го отведе оттук.
Ала отговор не последва.
— Чу ме — увери Соулз дъщеря си. — Трябва да издържим само докато дойде. След това отиваме право в Калимпорт, за да съобщим на властите, че Мрачните са тук.
— Тежките резета и сложните капани, заложени по пътя, ще задържат врага надалеч — каза Ахдания.
Въпреки смущаващия факт, че нападателите се бяха оказали мрачни елфи, тя наистина го вярваше. Дългите, вити коридори, които криволичеха из основната сграда на крепостта, бяха пълни с тежки каменни врати, подсигурени допълнително с пластове метал и здраво дърво, достатъчно плътни, за да устоят на почти всяко нападение, било то физическо или магическо. А огромният брой капани, заложени между външните стени и покоите на Кохрин Соулз, скътани на сигурно място в сърцето на крепостта, бяха непреодолимо препятствие и за най-опитния крадец.