Изведнъж елфите си размениха няколко думи, които тримата им противници не можаха да разберат, и едновременно се хвърлиха в нападение, вдигнали високо великолепните си остриета. В отговор войниците също вдигнаха мечовете и щитовете си и звънтежът, последвал сблъсъка им, се сля в една-единствена протяжна нота, която отекна над двора.
Миг по-късно тя се промени и чак тогава войниците видяха, че и тримата елфи държат само по един меч, а другият се търкаля в краката им.
Вдигнали щитове и оръжия, за да се бранят от продължаващата атака на Мрачните, те разбраха колко са уязвими едва когато чуха изтракването на малките арбалети и почувстваха ужилването на стреличките.
Елфите направиха крачка назад. Тонакин Та’салз, войникът в средата, извика на другарите си, че е улучен, но е добре. Воинът от лявата му страна понечи да каже същото, ала езикът му внезапно натежа и от устните му излязоха само неразбираеми, завалени звуци. Тонакин погледна наляво тъкмо навреме, за да види как другарят му рухва по очи в прахта. Отдясно не долетя дори опит за отговор.
Тонакин остана съвсем сам. Той си пое дълбоко дъх и опря гръб в стената. Тримата елфи се наведоха и вдигнаха изпуснатите си мечове. Един от тях подхвърли нещо на своя език и макар да не разбра думите му, Тонакин ясно разчете смисъла им по лицето му.
Трябваше да падне приспан на земята, това искаше да му каже елфът, и Тонакин напълно се съгласи с него, когато тримата елфи се нахвърлиха отгоре му, размахали страховитите си оръжия в ужасяващо съвършен синхрон.
За своя чест, Тонакин успя да отбие първите два удара.
Подобно бе положението навсякъде из двора и по цялото протежение на крепостната стена. Използвайки предимно обикновени оръжия (макар и подсилени с магия), войниците на Джарлаксъл смазаха съпротивата на далабадските бойци. Наемникът им беше наредил да убиват само в случаите, когато стреличките с приспивателна отрова не свършат работа, и да приемат капитулацията на всички, решили да се предадат. Въпреки това, не пропусна да забележи Джарлаксъл, мнозина от воините му така и не дочакваха да видят дали повалените от отровата няма да се предадат.
Наемникът сви рамене, без да се тревожи кой знае колко. Това бе открита битка, каквато той и войниците му рядко бяха виждали. Ако жертвите се окажеха твърде много, за да може крепостта да функционира нормално, Джарлаксъл и Креншинибон щяха да набавят попълнения от другаде. Във всеки случай, още щом Соулз се бе скрил в сърцето на крепостта, уплашен от мощта на кристалния отломък, битката бе достигнала втората фаза.
Всичко се развиваше по мед и масло. Дворът и крепостните стени вече бяха в ръцете им, а самата твърдина бе пробита на няколко места. Дошло бе време Кимуриел и Рай’ги да излязат на сцената.
Кимуриел взе неколцина от все още будните пленници със себе си и ги принуди да влязат в крепостта.
Използвайки псионистките си умения, той щеше да проникне в съзнанието им, докато вървяха из осеяната с капани постройка, в търсене на стария Соулз.
Джарлаксъл се облегна удобно в стола си високо в кристалната кула. Искаше му се да слезе долу и да се включи във веселбата, но вместо това реши да остане и да сподели триумфа си със своя най-могъщ съюзник, Креншинибон, като дори позволи на отломъка отново да изтъни източната стена, допускайки повече светлина в кулата.
— Къде се е дянал? — беснееше Соулз, докато крачеше напред-назад из стаята. — Ихараскрик!
— Може би не е в състояние да дойде — предположи Ахдания и се приближи до гоблена, зад който се бе спотаил Ентрери.
Палачът знаеше, че може да я убие с едно-единствено движение, след което да се заеме със същинската си цел, ала любопитството му беше пробудено и той потисна този порив.
— Може би силата от кулата… — започна Ахдания.
— Не! — прекъсна я баща й. — Ихараскрик е недосегаем за подобни неща. Той и събратята му виждат всичко по… различен начин.
Още преди старият Соулз да бе довършил, дъщеря му ахна и отстъпи назад, а очите й се разшириха.
Уверен, че Ахдания е прекалено погълната от онова, което бе привлякло вниманието й, палачът приклекна на едно коляно и предпазливо надникна иззад гоблена тъкмо навреме, за да види как от псионисткия портал, зейнал пред Кохрин, в стаята пристъпва един илитид.
Крадец на мисли!
Убиецът отстъпи зад гоблена, мъчейки се да подреди мислите, гонещи се в главата му. Малко неща бяха в състояние да разтърсят Артемис Ентрери, който се бе научил да оцелява на улицата от съвсем ранна възраст и се бе издигнал до върха на безмилостната си професия, и който бе преживял както Мензоберанзан, така и още много срещи с мрачните елфи. Едно от тези неща бяха илитидите. Ентрери беше видял немалко от тях в града на Мрачните и ги ненавиждаше по-силно от всяко друго създание. Онова, което го отблъскваше така, не бе ужасяващият им външен вид, макар че в очите на всички други раси илитидите бяха потресаващо грозни.