Не, онова, от което палачът се отвращаваше толкова, бе самата им същност, съвършено различният начин, по който гледаха на света, както и Соулз току-що беше споменал.
През целия си живот Артемис Ентрери бе печелил надмощие над враговете си, защото ги разбираше по-добре, отколкото те — него. Мрачните елфи се бяха оказали малко по-голямо предизвикателство, най-вече защото бяха твърде опитни в плетенето на коварни интриги, за да бъде палачът сигурен какво се върти в главите им.
С илитидите (въпреки че контактите му с тях бяха съвсем мимолетни) това положение ставаше многократно по-неизгодно. Артемис Ентрери не бе в състояние да проумее подобен противник, защото не бе в състояние да погледне на света през неговите очи.
Дори за миг.
Ето защо палачът се сви зад гоблена, като се опитваше да заеме възможно най-малко място и се вслушваше във всяка дума, всеки звук, всяко поемане на дъх.
— Защо не се отзова на повика ми веднага? — попита Кохрин Соулз.
— Става въпрос за мрачни елфи — отвърна Ихараскрик с типичния за расата си гъгнещ глас, който в ушите на Ентрери звучеше като гласа на някой старец, задавян от храчки. — Проникнали са в крепостта.
— Трябваше да дойдеш по-рано! — извика Ахдания. — Можехме да ги надвием…
Ахдания не успя да довърши, останала внезапно без дъх. Тя се олюля немощно, сякаш едва се държеше на крака и Ентрери разбра, че илитидът току-що я бе ударил с мощна мисловна вълна.
— Какво да сторя? — вайкаше се Соулз.
— Нищо не можеш да сториш — отвърна Ихараскрик. — Обречен си.
— Оп-п-питай се да п-п-преговаряш с тях, т-т-татко! — извика посъвзелата се Ахдания. — Дай им, каквото искат, иначе сме загубени!
— Те ще вземат онова, което искат — увери я Ихараскрик и отново се обърна към баща й. — Не можеш да им предложиш абсолютно нищо. Безнадеждно е.
— Татко? — проплака Ахдания с внезапно изтънял глас.
— Заповядвам ти да ги нападнеш! — заяви Соулз и насочи страховития си меч към гърдите на илитида. — Разправи се с тях!
От устните на Ихараскрик се откъсна подобен на задавено прокашляне звук, който осмелилият се да надникне иззад гоблена Ентрери разпозна като искрено забавление.
Кохрин Соулз също разбра какво означава странният звук, защото лицето му пламна.
— Става въпрос за елфи на мрака — повтори илитидът. — Не ти ли е ясно? Безнадеждно е.
Кохрин Соулз понечи да отговори, да се кара, да настоява Ихараскрик да се заеме с отбраната на крепостта, ала после, сякаш всичко най-сетне му бе станало кристално ясно, замълча и се взря в подобния на октопод свой събеседник.
— Знаел си! — обвинително рече Соулз. — Когато псионистът проникна в Далабад, той…
— Още тогава разбрах, че е мрачен елф — не отрече Ихараскрик.
— Предател! — изрева Соулз.
— И дума не може да става за предателство — безразлично отбеляза илитидът. — Никога не сме били нито приятели, нито дори съюзници.
— Но ти си знаел!
Ихараскрик не си даде труда да му отговори.
— Татко? — обади се Ахдания, разтреперана от глава до пети.
С мъка поемайки си дъх, баща й вдигна лявата си ръка, за да избърше потта и сълзите, стичащи се по лицето му.
— Какво да сторя? — шепнеше Соулз. — Какво…
Странният, кашлящ звук отново изпълни стаята и този път у Ентрери не остана никакво съмнение — илитидът се надсмиваше над жалкия човек.
Кохрин Соулз се взе в ръце и впери ядовит поглед в него.
— Всичко това ти се струва забавно, така ли? — процеди той през зъби.
— Забавлява ме иронията в постъпките на нисшите раси — отвърна Ихараскрик. — Колко много прилича вайкането ти на хленча на твоите жертви! И както те напразно се молеха да пощадиш живота им, така и ти ще просиш милост от врага, чието могъщество дори не можеш да си представиш!
— Враг, който ти познаваш достатъчно добре! — изтъкна Соулз.
— Предпочитам Мрачните пред жалката ти раса — преспокойно призна илитидът. — Те никога не молят за милост, която знаят, че няма да получат. За разлика от хората, те приемат слабостите на мислещите същества. При тях, както и при вас, няма по-важна движеща сила от личния интерес, но за разлика от вас, те го осъзнават съвсем ясно.