Рай’ги присви тъмните си очи и пое по стълбата.
Ентрери го проследи с все същата злокобна усмивка, ала в действителност думите на магьосника бяха докоснали болезнена струна у него. Нокътя на Шарон наистина беше надарен със силна воля (палачът го усещаше съвсем ясно) и ако не беше винаги нащрек, със сигурност щеше да си има неприятности, а нищо чудно да срещнеше и смъртта си, ужасната смърт, която бе застигнала Кохрин Соулз.
Ентрери сведе поглед към оръжието и си напомни никога да не докосва която и да било част от него с гола ръка.
Дори Артемис Ентрери не можеше да отрече, че гледката на изпепеленото лице на Кохрин Соулз бе потресаваща.
— Креншинибон с лекота покори по-голямата част от оцелелите — съобщи Джарлаксъл на своите най-приближени съветници, когато малко по-късно ги събра в съвещателната стая, която бе създал на втория етаж на кулата. — В очите на всички извън Далабад случилото се днес няма да е нищо повече от обикновен преврат в семейството на Соулз, последван от съюз с гилдията на Басадони.
— Значи Ахдания Соулз е съгласна да остане? — попита Рай’ги.
— Беше готова да застане начело на Далабад още преди намесата на Креншинибон — отвърна Джарлаксъл.
— Завидна лоялност! — отбеляза Ентрери тихичко.
— Отсега ми харесва — рече Рай’ги в същото време.
— Но можем ли да й имаме доверие? — обади се Кимуриел.
— Имате ли доверие в мен? — подхвърли Шарлота. — Някога и аз бях в нейното положение.
— С тази разлика, че предишният главатар на гилдията, освен всичко друго, й беше баща — напомни Кимуриел.
— Нямаме никаква причина да се боим от Ахдания Соулз, нито от когото и да било в Далабад — отсече Джарлаксъл, слагайки край на спора им. — Онези, които се спасиха и които ще запазят живота си, се подчиняват на Креншинибон, а Креншинибон се подчинява на мен.
Ентрери не пропусна да забележи съмнението, пробягнало по лицето на Рай’ги, а и самият той не можеше да не се почуди дали наемникът наистина е наясно кой на кого се подчинява.
— Воините на Кохрин Соулз няма да ни предадат — уверено продължи Джарлаксъл. — Дори няма да си спомнят случилото се днес, а сами ще повярват в историята, която ще ги накараме да разпространят, стига ние да го поискаме. От днес нататък Далабадският оазис принадлежи на Бреган Д’аерте така сигурно, сякаш в него се е разположил цял отряд мрачни елфи.
— И ти смяташ, че можем да го поверим на Ахдания Соулз, въпреки че току-що убихме баща й? — попита Кимуриел, макар по тона му да личеше, че вече знае отговора.
— Баща й умря, защото допусна да бъде обсебен от меча си, тя самата ми го каза — рече Джарлаксъл и очите на всички се насочиха към оръжието, което висеше на кръста на Ентрери.
Особено настойчив бе погледът на Рай’ги, сякаш магьосникът искаше още веднъж да повтори предупрежденията си от по-рано и най-вече недвусмислената си заплаха, та Ентрери нито за миг да не забравя, че го следят отблизо, по-отблизо и отпреди, след като палачът бе допуснал грубата грешка да използва Бреган Д’аерте за собствените си цели.
— Всичко това изобщо не ти харесва — отбеляза Кимуриел, когато двамата с Рай’ги се прибраха в Калимпорт.
Джарлаксъл бе останал в Далабад, за да се погрижи за остатъка от войниците на Кохрин Соулз и да обясни леката промяна в управлението на оазиса, която Ахдания трябваше да направи.
— И как да ми харесва! — отвърна Рай’ги. — С всеки изминал ден изникват нови и нови причини за оставането ни на Повърхността. Отдавна трябваше да сме се върнали в Мензоберанзан, а ето че сме хванати като в капан тук.
— По-скоро като в плаващи пясъци — поправи го Кимуриел, давайки да се разбере, че и той не е във възторг от положението, в което се намираха.
Първоначално Джарлаксъл им бе казал, че целта им е да си създадат достатъчно контакти (най-вече — хора), които да се грижат за потока от стоки, който Бреган Д’аерте възнамеряваше да установи между Повърхността и Мензоберанзан. Въпреки че наемникът не им бе обяснил с подробности плана си, и Рай’ги, и Кимуриел бяха останали с твърдото убеждение, че престоят им на Повърхността няма да трае дълго.
Ала ето че дейността им се беше разраснала и те не само бяха издигнали внушителната кула (която, по всичко личеше, съвсем нямаше да бъде единствената), но и бяха добавили още една база към вече завладяния дом на Басадони. Но най-лошото (макар никой от двамата да не се осмеляваше да го изрече на глас) бе нарастващото подозрение, че зад постъпките на Джарлаксъл се крие нещо повече. Може би наемникът бе сгрешил, отнемайки един определен магически предмет от изменника До’Урден.