Вярно, напоследък Джарлаксъл действаше доста странно, но възможно ли бе да е чак толкова заблуден?
А може би поръчката за убийството на Разбойника изобщо не идваше от наемника, внезапно осъзна Ентрери, докато вървеше след Кимуриел.
Подозренията и страховете му се потвърдиха още щом прекрачи прага на малката стая. Беше влязъл почти веднага след Кимуриел, ала вътре го очакваше само Рай’ги.
— Морик отново се провали — заяви магьосникът, щом го видя. — Това беше последният му шанс. Той знае твърде много за нас, а подобна очевидна липса на лоялност не ни оставя кой знае какъв избор, нали така? Иди в Лускан и го елиминирай. Проста задача. Скъпоценните камъни не ни интересуват. Ако са у него — похарчи ги, както намериш за добре. Единственото, което искам да ми донесеш, е сърцето на Морик.
При тези думи Рай’ги отстъпи настрани, разкривайки вече отворен магически портал, отвеждащ до улицата, на която живееше Морик.
— Ще трябва да свалиш ръкавицата, преди да пристъпиш вътре — лукавата забележка на Кимуриел накара Ентрери да се зачуди дали всичко това не бе капан, целящ да го остави беззащитен.
Разбира се, находчивият палач вече бе предвидил точно тази възможност на идване към стаята на Рай’ги, затова сега само се изсмя ехидно, отиде до портала и спокойно прекрачи прага му.
Секунда по-късно вече беше в Лускан, а от другата страна на бързо изчезващия портал Рай’ги и Кимуриел го гледаха със смесица от объркване, гняв и любопитство.
Палачът вдигна десницата си, все така облечена в магическата ръкавица, и им махна подигравателно, миг преди порталът да се затвори напълно. Знаеше, че двамата елфи се чудят как е способен на такъв пълен контрол върху ръкавицата и се опитват да разберат докъде точно се простира силата й, нещо, което дори Ентрери все още не бе открил. Едно обаче беше сигурно — убиецът нямаше никакво намерение да улеснява двамата си притворени противници и затова бе сменил истинската ръкавица с копието, което бе заблудило даже Кохрин Соулз.
Щом порталът се затвори, Ентрери надяна истинската ръкавица, а фалшивата прибра в торбичката, която висеше на кръста му, прикрита между гънките на плаща.
Първото място, където отиде, бе стаята на Морик, която, с изненада установи той, не беше подсигурена с допълнителни капани. Учудването на палача беше напълно основателно — ако Морик за пореден път беше разочаровал безмилостните мрачни елфи, несъмнено би трябвало да очаква ново посещение, а ето че той не само не беше избягал, но дори не си бе дал труда да си набави нови защити.
Тъй като нямаше особено желание да седи и да чака, Ентрери излезе навън и пое из улиците на Лускан, от ъгъл на ъгъл и от пивница в пивница. Неколцина дрипльовци се опитаха да изпросят нещичко, ала той ги прогонваше само с поглед. Един джебчия дори се осмели да посегне към кесията на палача и преди да разбере какво става, се озова седнал в близката канавка, стиснал строшената си китка.
Малко по-късно, тъкмо когато започваше да мисли, че е дошло време да се върне в стаята на Морик, Ентрери прекрачи прага на кръчма на име „Кривата сабя“.
Заведението бе почти празно, с изключение на набития съдържател, който бършеше мръсния бар, и мършавия дребосък, който му правеше компания, както и неколцина посетители, един от които веднага привлече вниманието на убиеца.
Разположил се в далечния край на бара, удобно облегнат на стената и с качулка, спусната ниско над очите, той като че ли спеше поне ако се съдеше по ритмичното му дишане, увисналите рамене и отпуснатата глава.
Ентрери обаче забеляза няколко дребни подробности, които казваха друго, като например начина, по който главата на уж заспалия гост винаги бе в такова положение, че той да вижда какво става наоколо, както и видимото напрежение, сковало тялото му, когато палачът се приближи.
Убиецът се насочи към бара, право към нервния дребосък, който го посрещна с думите:
— Тази вечер Арумн повече няма да обслужва.
Черните очи на Ентрери обходиха тялото на мършавия мъж от глава до пети, след което се спряха върху якия съдържател зад бара:
— Да не би златото ми да не е достатъчно добро за теб?
Ханджията го огледа с не по-малко любопитство и в очите му се появи уважение. Ентрери не беше учуден — този кръчмар, както мнозина други, оцеляваше преди всичко, като преценяваше правилно клиентите си, а истината за способностите на палача личеше съвсем ясно в сигурните му, овладени движения и хладната самоувереност, която се излъчваше от цялото му същество. Нито мъжът, който се преструваше на заспал, нито нервният дребосък на бара, казаха нещо.