— Нищо такова — отвърна Арумн. — Йоси просто искаше да се поперчи. Макар че наистина се канех скоро да затварям. Тази вечер няма много желаещи да пийнат по чашка.
Удовлетворен, Ентрери погледна към „заспалия“ мъж и бръкна в кесията си.
— Две медовини — заяви той и като хвърли на бара две жълтици (поне десеторно повече от цената на двете питиета), продължи да държи под око „спящия“ мъж, без да обръща никакво внимание на Арумн и нервничещия Йоси.
Йоси дори се осмели да го попита за името му, ала Ентрери не му отговори, нито го погледна и продължи да наблюдава непознатия, съпоставяйки всяко негово помръдване с онова, което знаеше за Морик.
Обърна се едва когато зад гърба му се разнесе подрънкване на стъкло. Взе едната чаша с десницата си (все така облечена в магическата ръкавица) и я поднесе към устните си, а другата плъзна по повърхността на бара, насочвайки я така, че да тупне в скута на уж спящия мъж.
Ханджията възкликна изненадано, а Йоси скочи на крака и дори пристъпи към Ентрери, който и този път не му обърна никакво внимание.
Широка усмивка плъзна по лицето на убиеца, когато Морик (а това наистина беше той) улови чашата в последния момент и протегна ръка настрани, за да е сигурен, че и да се разплиска, тъмната течност няма да се изсипе върху дрехите му.
Ентрери се изправи, взе чашата си и даде знак на Морик да го последва навън. Не беше направил и крачка, когато усети някакво движение от дясната си страна и когато погледна натам, видя Йоси да посяга към ръката му.
— Хич не си го и помисляй! — заяви дребосъкът. — Къде смяташ, че отиваш с чашите на Арумн?
Очите на Ентрери се спряха за миг върху ръката, насочила се към десницата му, а после се впиха в очите на Йоси. Един-единствен вледеняващ поглед, съчетан с ужасяващото хладнокръвие, което се излъчваше от цялото същество на убиеца, бяха достатъчни, за да разбере Йоси извън всяко съмнение, че докосне ли ръката на палача, го очаква мигновена и жестока смърт.
— Не си го и… — понечи да каже дребният лусканец отново, ала гласът му изневери и ръката му увисна във въздуха.
Победен, той се облегна на бара.
— Златото е предостатъчно, за да покрие и чашите — подхвърли Ентрери на Арумн, който изглеждаше също толкова стреснат.
След това палачът се насочи към вратата, подсмихвайки се доволно, когато чу как ханджията гълчи Йоси за проявената глупост.
Улицата беше пуста и тънеше в мрак. Ентрери ясно усети уплахата на Морик — тя си личеше и в напрегнатата му стойка, и в тревожните погледи, които лусканецът хвърляше наоколо.
— Скъпоценните камъни са у мен — побърза да го увери Морик и го поведе към сградата, където живееше.
Ентрери бе заинтригуван, когато още с влизането си в стаята, получи скъпоценните камъни (а по тежината на издутата кесия си личеше, че Морик наистина се бе погрижил да оправдае очакванията на Мрачните си господари). След като бяха у него, защо просто не ги беше предал на елфите навреме? Разбойника несъмнено беше достатъчно опитен, за да разбира с колко опасни партньори си има работа?
— Чудех се кога ще се появите — рече Морик, опитвайки се да изглежда спокоен. — У мен са от деня, в който ти си тръгна, но нито Рай’ги, нито Кимуриел се свързаха с мен.
Ентрери кимна, без с нищо да показва, че е изненадан. Пък и като се замислеше, не можеше да каже, че наистина е изненадан. Та нали ставаше въпрос за мрачни елфи, които убиваха не само за изгода, но и за удоволствие. Може би го бяха изпратили да се разправи с Морик с надеждата лусканецът да се окаже по-силен.
А може би им беше все едно. Може би просто искаха да се позабавляват.
А може би Рай’ги и Кимуриел се опитваха да подкопаят основите, които Джарлаксъл очевидно полагаше за оставането на Бреган Д’аерте на Повърхността. Убиеха ли Морик и останалите като него, скъсаха ли всички връзки с Повърхността, може би най-сетне щяха да се завърнат у дома! Ентрери вдигна черната ръкавица във въздуха, търсейки магически излъчвания. Долови няколко, идващи от Морик, както и още няколко, чиито източници бяха разположени из стаята, ала нищо, което да прилича на заклинание за магическо наблюдение. Не че ако бе усетил нещо такова, можеше да направи каквото и да било. Вече бе научил за ръкавицата достатъчно, за да знае, че единственото, което тя бе в състояние да стори, бе да улови магия, насочена лично към него. В действителност способностите на ръкавицата бяха доста ограничени. С нея би могъл да улови някоя от магическите мълнии на Рай’ги и да я запрати обратно срещу него, ала ако Рай’ги решеше да взриви стаята с огнено кълбо…