— Всепоглъщащ — повтори Ихараскрик. — Покоряващ на волята си всички, които съумее да подчини, и унищожаващ онези, които не успее.
— А ти си сред вторите — телепатично рече Кимуриел.
— Също като теб — отвърна илитидът с бълбукащия си глас. — Кулата на желязната воля и изпразване на съзнанието — добави той, две типични и често използвани защитни техники, до които псионистите често прибягваха в своите двубои един срещу друг.
Кимуриел изръмжа глухо, осъзнал внезапно клопката, която илитидът току-що му бе заложил, съюзничество по принуда, натрапено му от Ихараскрик, който очевидно се боеше, че Кимуриел може да го издаде на Джарлаксъл и кристалния отломък. Разбира се, елфът отлично познаваше тези умствени техники и сега, когато вече знаеше, че те действат, щеше да ги повика на помощ, ако Креншинибон някога се опиташе да го впримчи в мрежите си. Защото като всеки псионист, за Кимуриел бе немислимо да допусне подобно обсебване.
Той дълго се взира в Ихараскрик — ненавиждаше го, ала в същото време напълно споделяше страховете му.
А дали пък илитидът току-що не го бе спасил? Креншинибон несъмнено щеше да се опита, ако не да го унищожи, то поне да го подчини на волята си и ако дотогава Кимуриел откриеше как да се защити, сам щеше да се издаде и да се озове в крайно неблагоприятно положение, за разлика от сега, когато не отломъкът, а той бе в състояние по-правилно да оцени сложната ситуация.
— Ще следиш ли какво се случва с нас? — попита Кимуриел, с надеждата отговорът на илитида да бъде „да“, и почувства как в съзнанието му нахлува порой от мисли, неопределени и двусмислени, ала до една намекващи, че Ихараскрик възнамерява да държи под око опасния кристален отломък.
Обстоятелствата ги принуждаваха да се съюзят.
— Не я харесвам — разнесе се тънък, възбуден гласец и Дуавел Тигъруилис се настани на освободеното от Шарлота място.
— Може би е заради ръста и красотата й? — саркастично подметна Ентрери и Дуавел го стрелна с поглед.
— Заради неискреността й — обясни тя.
Сега бе ред на палача да я изгледа учудено. Та не бяха ли всички обитатели на калимпортските улици, в това число и той, и самата Дуавел, ни повече, ни по-малко от ловки манипулатори! Ако обвинението в неискреност бе достатъчен повод да не харесваш някого в Калимпорт, подобен придирчивец бе обречен да остане съвсем сам.
— Има разлика — поясни полуръстката, като в същото време махна на минаващия наблизо сервитьор да се приближи и си взе чаша от пълния поднос.
— Значи пак се връщаме на ръста и красотата й — подсмихна се Ентрери.
Шегата му се струваше забавна, но онова, което го учудваше най-приятно, бе, че изобщо е в състояние да разговаря с Дуавел по този начин и то не за първи път.
През живота си Артемис Ентрери не бе срещал мнозина, с които би могъл да води непринуден разговор, ала в присъствието на Дуавел се чувстваше толкова добре, че на няколко пъти се бе поколебал дали да не прибегне до услугите на някой магьосник, за да се увери, че полуръстката не използва заклинания и вълшебства върху него. Дори и сега десницата му, обгърната в обточената с червени нишки ръкавица, се сключи в юмрук, за да провери за магически вибрации, идващи откъм Дуавел.
Ала магия нямаше, имаше само искрено приятелство, което за палача бе по-чудно и необяснимо и от най-странното вълшебство.
— Нерядко съм завиждала на човешките жени — престорено сериозно отвърна Дуавел. — В края на краищата, понякога са достатъчно високи, за да привлекат дори някой великан.
Ентрери се разсмя, нещо, което му се случваше толкова рядко, че изненада дори него самия.
— Шарлота се различава от много други, в това число и от теб — продължи Дуавел. — Ние всички играем една и съща игра (нямаме друг избор, ако искаме да оцелеем), мамим и заговорничим, изкривяваме и истината, и лъжите, за да постигнем целта си. И именно в това Шарлота се различава от мнозина — в целта, която преследва. Теб мога да разбера. Познавам желанията и целите ти и знам на каква опасност се излагам, ако ти се изпреча на пътя. Но освен това съм сигурна, че докато не застана между теб и целите ти, няма да опитам някое от великолепните ти оръжия.
— Така си мислеше и Дондон — подхвърли Ентрери.
Братовчед на Дуавел, някога Дондон Тигъруилис беше най-приближеният му приятел в Калимпорт. Ентрери бе убил окаяното същество малко след като се завърна от двубоя с Дризт До’Урден.