— Станалото с Дондон изобщо не ме изненада, уверявам те — рече Дуавел. — Той ти бе достатъчно добър приятел, за да постъпи по същия начин, ако ти се намираше в неговото положение. Направи му услуга.
Ентрери сви рамене. Не беше сигурен, че Дуавел е права, не бе сигурен дори и защо точно бе убил приятеля си. За да го избави от окаяния край, на който сам се бе обрекъл, да го спаси от оковите, които го заключваха между четири стени, жалък и безпомощен? Или го бе сторил, тласкан от гняв, неспособен да понася повече гледката на онова, в което Дондон се бе превърнал?
— Нямам доверие на Шарлота, защото е невъзможно да се разберат истинските й цели и подбуди — продължи Дуавел. — Както мнозина в Калимпорт и тя жадува за власт, ала откъде и как точно смята, че може да се сдобие с нея, е загадка за околните. Шарлота не знае що е лоялност, дори към онези, които проявяват пълна последователност в отношението и действията си към нея.
— Не, Шарлота Веспърс ще избере най-изгодното предложение, без да се интересува кому може да навреди.
Ентрери кимна, напълно съгласен с преценката на Дуавел. Самият той никога не бе харесвал Шарлота и, също като полуръстката, й нямаше и капчица доверие.
Безкрайно ловък манипулатор, Шарлота Веспърс нямаше нито принципи, нито каквито и да било скрупули.
— Тя прекрачва всякакви граници — отбеляза Дуавел. — Никога не съм харесвала особено жени, които използват телата си, за да се издигнат. Аз самата също не съм за изхвърляне, ала никога не съм се принизявала дотам.
Ентрери се усмихна при последните й думи, макар да знаеше, че в шегата на полуръстката се съдържа немалка доза истина. Дуавел наистина имаше своето обаяние — приятен външен вид и изящно облекло, което подчертаваше фигурата й, освен това имаше буден ум и бе забележително духовита.
— Как се разбираш с новия си спътник? — попита Дуавел и Ентрери я изгледа любопитно — биваше си я да променя темата на разговора. — Мечът — престорено раздразнено въздъхна Дуавел. — Сега, когато го владееш… или когато той владее теб.
— Аз го владея — увери я Ентрери и сключи пръсти около костената дръжка на меча.
Дуавел го изгледа с неприкрито съмнение.
— Все още не съм премерил силите си с него — Ентрери и сам не можеше да повярва, че го признава така свободно. — Но не смятам, че Нокътя на Шарон е толкова могъщ, че да се боя от него.
— И Джарлаксъл ли мисли същото за Креншинибон? — въпросът на полуръстката накара Ентрери да повдигне вежди. — Кристалната кула — поясни наблюдателната Дуавел. — Това е един от основните стремежи на отломъка, поне ако може да се вярва на старите мъдреци.
Ентрери понечи да я попита откъде изобщо знае за Креншинибон и кулата в Далабад и за връзката помежду им, ала бързо се отказа. Разбира се, че Дуавел знаеше. Тя винаги знаеше — това бе част от обаянието й. При предишните им разговори той бе направил достатъчно намеци, за да може тя да си извади съответните заключения, още повече, че разполагаше с достатъчно други източници на информация. А веднъж научила, че Джарлаксъл притежава магически предмет на име Креншинибон, Дуавел Тигъруилис несъмнено би отишла право при най-сведущите мъдреци и би платила пребогато, за да научи и най-незначителния факт за могъщия отломък.
— Мисли си, че може да контролира отломъка — рече Дуавел.
— Недей да подценяваш Джарлаксъл — отвърна Ентрери. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.
— Недей да подценяваш кристалния отломък — не му остана длъжна Дуавел. — Мнозина са го правили. Те всички са мъртви.
— Значи чудесно си подхождат — заяви Ентрери и замислено подръпна козята си брадичка.
— Джарлаксъл може да се оправи с отломъка — отсече той най-сетне.
В отговор Дуавел само сви рамене.
— Нещо повече — продължи палачът. — Джарлаксъл би приветствал един съюз между двамата, ако приеме Креншинибон за свой равен. Там е разликата между нас двамата — обясни той, колкото на Дуавел, толкова и на себе си, слагайки по този начин ред в обърканите си чувства по тази деликатна ситуация. — Наложи ли се, Джарлаксъл би приел Креншинибон за свой равностоен партньор и би се погрижил да имат една и съща цел.
— Ала Артемис Ентрери няма партньори — рече Дуавел.
Палачът се замисли над думите й и дори сведе поглед към могъщия меч, който висеше на кръста му, оръжие, надарено с независима воля и голяма сила. Оръжие, чийто дух той твърдо възнамеряваше да пречупи и подчини.