— Не — съгласи се той. — Аз нямам партньори и не искам да имам. Мечът ми принадлежи и ще ми служи безпрекословно. Няма да се задоволя с нищо друго.
— В противен случай?
— В противен случай Нокътя на Шарон ще свърши в хищната паст на някой черен дракон — отсече Ентрери и думите му, изречени през заплашително ръмжене, прозвучаха толкова категорично, че Дуавел не си и помисли да спори.
— Кой тогава е по-силен? — осмели се да попита тя все пак. — Джарлаксъл със своите съюзници или Ентрери единакът?
— Аз — увери я убиецът без помен от колебание в гласа. — Засега Джарлаксъл може и да изглежда по-силния от двама ни, ала сред съюзниците му неминуемо ще се намери предател, който да го смъкне от върха.
— Никога не си могъл да понасяш мисълта да изпълняваш нечии заповеди — засмя се Дуавел. — Затова и не можеш да приемеш света такъв, какъвто е.
— Да приемеш нечия заповед означава да се довериш на онзи, който я издава — отвърна Ентрери с тон, който ясно говореше, че не се е засегнал, тъкмо обратното, разпалеността, долавяща се в гласа му, бе красноречиво доказателство за това колко близка му бе станала Дуавел. — Затова, скъпа ми Дуавел, не мога да приема света такъв, какъвто е. Още съвсем млад научих, че не мога да разчитам, нито дори да вярвам на когото и да било, освен на самия себе си. Довериш ли се някому, можеш да очакваш единствено вероломство и отчаяние, ставаш уязвим и даваш на света възможност да се възползва от теб. Да се довериш на когото и да било означава да проявиш непростима слабост.
Сега бе ред на Дуавел да се облегне в стола си и да се замисли над чутото.
— Ала ето че ти ми се доверяваш, или поне така изглежда — рече тя най-сетне. — Доверяваш ми се достатъчно, щом ми казваш всичко това. Нима проявяваш слабост заради мен, приятелю?
Ентрери се усмихна и Дуавел не бе съвсем сигурна дали убиецът е развеселен, или кривата му усмивка е предупреждение да не отиде твърде далеч.
— А може би просто познавам и теб, и малката ти шайка достатъчно добре, за да не се боя от вас — самонадеяно отвърна Ентрери и се изправи, протягайки се, за да се раздвижи. — Или пък все още не си имала глупостта да се опиташ да ми заповядваш.
Странната усмивка все така играеше по устните му, ала сега Дуавел също се усмихваше, прочела истината в очите му. Едва забележимото пламъче, което проблясваше там, бе сигурен знак, че разговорите им наистина бяха (поне според представите на безстрастния, циничен убиец) своеобразна проява на слабост. Истината бе, независимо дали той искаше да си го признае, или не, че и вярваше, може би повече, отколкото бе вярвал на когото и да било през живота си. Или поне повече, отколкото бе вярвал на когото и да било след онова първо предателство (дело на родител или близък приятел, в това Дуавел бе сигурна), което го бе наранило толкова дълбоко.
Ентрери се отправи към вратата със своята нехайна, лека стъпка, съвършено премерена и по-грациозна и от тази на който и да било придворен танцьор. Доста от посетителите го проследиха с поглед — където и да отидеше смъртоносният убиец, присъствието му тревожеше мнозина.
Не и Дуавел обаче. Полуръстката отдавна, още от смъртта на Дондон, бе прозряла истината за отношенията им. Знаеше, че опита ли се да измами Ентрери, с нея е свършено, ала освен това знаеше съвсем точно къде се намира границата, която не бива да прекрачва.
Усмивката, с която тази вечер Дуавел проследи своя опасен приятел, бе искрена, ведра и уверена.
Десета глава
Не толкова хитри, колкото си въобразяват
— Господарят рече да ви платя, да, да, тъй рече — обърна се към един от стражите угодничещият, мургав човечец. — Кохрин Соулз в Далабад, да? Господарят, той рече да платя на Кохрин Соулз за водата и за сянката, да?
Двамата далабадски войници си размениха развеселени погледи и отново се обърнаха към дребния мъж, който продължаваше да кима глуповато.
— Виждаш ли онази кула? — попита единият войник и кимна по посока на кристалната постройка, която се извисяваше над Далабад, огряна от ярките слънчеви лъчи. — На Ахдания е. Ахдания Соулз, която сега управлява Далабадския оазис.
Дребният мъж вдигна очи към кулата с неприкрито страхопочитание.
— Ах-да-ни-я — бавно повтори той, сякаш се опитваше да запомни сложното име. — Соулз, да? Като Кохрин.