Грейналото сияние го изненада — наситено черно, то не приличаше на нищо, което Ентрери бе виждал досега и придаваше на тунелите причудлив, нереален вид.
Палачът сведе поглед към меча, опитвайки се да прецени доколко ще издаде присъствието му, ала тъй като не видя ясно оформена струя светлина, реши, че може и да не привлича твърде много внимание.
Не след дълго стигна до разклонение в тунела и се огледа на всички посоки, наострил сетива.
Отляво долетя едва доловимо ехо от леки стъпки и той се хвърли натам.
Джарлаксъл довърши проснатия на земята плъхочовек, без да се церемони особено, запращайки кама след кама в гърчещото се тяло. После се хвърли през стената от пепел и пъхна ръка в джоба си, където беше Креншинибон.
— Води ме! — нареди той, решен да открие Ентрери.
— Нагоре — долетя неочакваният отговор. — Излезли са на улицата.
Озадачен, Джарлаксъл се закова на място.
— Нагоре! — настоя Креншинибон още по-категорично. — Към Повърхността!
Елфът се втурна в обратната посока, към стълбата, която се изкачваше до малка уличка недалеч от „Медната миза“.
— Води ме! — повтори той.
— Прекалено сме незащитени тук — отвърна отломъкът. — Дръж се в сенките и се върни в дом Басадони — натам тръгнаха Артемис Ентрери и Домо.
Ентрери свърна зад един ъгъл и рязко забави крачка. Там, с мечове в ръце, стояха Домо и двамина негови събратя. Ентрери направи крачка напред, с намерение да се хвърли в атака — несъмнено вече го бяха забелязали, единствената му възможност сега бе да ги изпревари и да не им позволи да организират защитата си.
После обаче се закова на място, чул плъхочовека вляво от Домо да прошепва в ухото му:
— Подушвам го! Трябва да е наблизо.
— Прекалено близо — съгласи се другото скверно създание и присви очи, в които проблесна червена светлина.
Защо изобщо им трябваше да прибягват до инфрачервеното си зрение, почуди се Ентрери. Та нали той ги виждаше в черната светлина на меча си така ясно, сякаш се намираха в слабо осветена стая. Знаеше, че трябва да се хвърли в атака, ала любопитството му беше пробудено, затова се отдели от стената и пристъпи напред, където всички можеха да го видят.
— Миризмата му е силна — съгласи се Домо и тримата неспокойно се огледаха наоколо, размахвайки мечове. — Къде са другите?
— Не дойдоха, макар че трябваше да са тук — отвърна един от помощниците му. — Страхувам се, че сме предадени.
— Проклети да са мрачните елфи! — изруга Домо.
Ентрери не можеше да повярва, че все още не го виждат — поредното забележително умение на прекрасния му меч. Зачуди се дали щяха да го забележат, ако използваха обикновеното си зрение, но това бе въпрос, чийто отговор трябваше да почака. Пристъпвайки съвършено безшумно, той бавно се приближи от дясната страна на Домо.
— Може би трябваше да се вслушаме в думите на магьосника им — все така шепнешком добави плъхочовекът отляво.
— Да се обърнем срещу Джарлаксъл? — не повярва на ушите си Домо. — Това би било равносилно на самоубийство. Ни повече, ни по-малко.
— Ама… — опита се да възрази другият, ала Домо го прекъсна и му зашепна нещо, размахвайки пръст в лицето му.
Ентрери се възползва от това, че вниманието на тези двамата е другаде, и като се промъкна зад последния от малката групичка, допря върха на камата си в гърба му.
Плъхочовекът се вледени, когато чу някой да прошепва в ухото му:
— Бягай!
Гнусното създание не чака втора покана и си плю на петите. Домо престана да се кара на другия си помощник и направи няколко крачки след беглеца, крещейки заплахи.
— Бягай! — рече Ентрери, пристъпвайки към третия плъхочовек, ала вместо да офейка, той изпищя и се обърна, замахвайки високо.
Ентрери приклекна, за да избегне оръжието му, а когато се изправи, изумрудената кама се провря между ребрата на човека плъх и потъна в диафрагмата му.
Гнусното създание отново изпищя и се загърчи в предсмъртни конвулсии.
— Какво има? — попита Домо и се обърна. — Какво?