— Ала Мрачните я играят много по-добре.
Дуавел се усмихна и кимна.
— Ала не е ли изходът един и същ? — попита тя. — Когато всичко е само една фасада…
Тя нарочно остави изречението да увисне във въздуха — един от ръководните принципи на всички играчи в уличната джунгла, то бе добре известно на Ентрери.
— Когато всичко е само една фасада… — подканящо повтори тя след малко.
Ентрери си наложи да се успокои, да превъзмогне пресиления респект, дори боязън, който Мрачните му всяваха, особено Рай’ги и Кимуриел.
— В ситуации като тази, когато пласт след пласт са струпани един върху друг — изрецитира той един от основните уроци за всички, които искаха да оцелеят на улицата, — когато всичко е само една фасада, обвита в мрежа от лъжи и измама, всеки сам гради своята истина.
Дуавел кимна.
— Ще познаеш правилния път, защото изборът ти ще го направи такъв — съгласи се тя. — Нищо не уязвява лъжеца повече от това да види как противникът му превръща собствените му лъжи в истина.
Ред бе на Ентрери да кимне в знак на съгласие. Вече се чувстваше по-добре, както и бе очаквал и именно заради това още щом усети, че го наблюдават, се измъкна от дом Басадони и отиде право в „Медната миза“.
— Вярваш ли на Домо? — попита Дуавел.
Ентрери помисли малко и кимна:
— Пясъчният часовник вече е обърнат — рече той. — И времето тече. Събра ли информацията, която ти поръчах?
Дуавел бръкна под покривалото на креслото си и извади наръчи пергаменти.
— Кадърли — рече тя и му ги подаде, след което извади малка кесийка, досущ като тази, която Джарлаксъл носеше на кръста си и в която, това Ентрери знаеше и без да е поглеждал в нея, имаше кристал, досущ подобен на Креншинибон.
Убиецът я пое с трепет — това бе последното, напълно истинско и необратимо доказателство, че се кани да поеме по опасен път, навярно най-опасния, по който някога бе тръгвал.
— Не притежава никаква магия — увери го Дуавел, забелязала обезпокоеното му изражение. — Само известна мистична аура, която накарах да му придадат, колкото да издържи някоя бегла магьосническа проверка.
Ентрери кимна и окачи кесийката на колана си, така че плащът му напълно да я скрива.
— Можехме просто да те изведем от града — подхвърли Дуавел. — Щеше да ти излезе много по-евтино да платиш на някой магьосник да те телепортира далеч оттук.
Ентрери се разсмя при тази мисъл. Всъщност, откакто Бреган Д’аерте бяха дошли в Калимпорт, тя много пъти му беше минавала през главата, ала той всеки път я отхвърляше. Колко далеч можеше да избяга? Със сигурност не достатъчно, за да не могат Рай’ги и Кимуриел да го намерят!
— Дръж се близо до него — предупреди го Дуавел. — Когато стане, ти трябва да си по-бързият.
Ентрери кимна и понечи да се изправи, ала поспря и изпитателно се вгледа в Дуавел. Тя искрено се безпокоеше как ще се справи той в предстоящия сблъсък и тревогата й, неподклаждана от лични интереси, го порази. Тревогата на Дуавел бе проява на нещо, до което Ентрери рядко се бе докосвал в окаяния си живот — истинско приятелство.
Палачът не си тръгна веднага от „Медната миза“, а вместо това отиде в една от съседните стаи и се зае да прехвърля в мислите си информацията, която Дуавел му бе набавила за свещеника на име Кадърли. Възможно ли бе този мъж да е решението на проблемите на Джарлаксъл, а в такъв случай — и на Артемис Ентрери?
Силно раздразнение тласкаше Джарлаксъл, докато бързо и безшумно си проправяше път към Далабад с помощта на различни магически предмети, ала без да се позовава на услугите на Креншинибон.
Това бе то, даде си сметка наемникът, решителното изпитание за най-новото му съдружничество. Осъзнал, че волята на отломъка започва да надделява над неговата, Джарлаксъл реши веднъж завинаги да оправи нещата.
Щеше да срине кристалната кула.
Креншинибон също го знаеше. Джарлаксъл ясно усещаше сърдитите вибрации, долитащи от кесийката на кръста му, и неволно се запита дали няма да се стигне до истински сблъсък между двамата… сблъсък, в който можеше да оцелее само един.
Джарлаксъл беше готов за това. Той нямаше нищо против да остави и други да участват във взимането на решения, стига те рано или късно да доведат до осъществяване на неговите цели. Напоследък обаче бе осъзнал, че Креншинибон започва да променя целите му, опитва се да го води по пътища, по които той не желае да поема.