Малко след спускането на тъмната калимшанска нощ, Джарлаксъл застана пред кристалната кула и изпитателно се взря в нея. После решително стисна зъби и се приготви за двубоя, който несъмнено му предстоеше. С един последен поглед, за да се увери, че наоколо няма никого, той бръкна в кесийката и извади кристалния отломък.
— Не! — писъкът на Креншинибон, който очевидно знаеше какво е намислил, изпълни съзнанието му. — Забранявам ти. Кулите не са само физическо въплъщение на моята… на нашата сила, те я правят още по-голяма. Забранено ти е да ги унищожаваш!
— Забранено ми е? — повтори Джарлаксъл.
— Не е в наш интерес…
— Аз съм този, който решава какво е и какво не е в мой интерес — прекъсна го наемникът. — И точно сега е в мой интерес да разруша тази кула.
И той вложи цялата си мисловна сила в една-едничка настойчива заповед към Креншинибон.
И тогава схватката започна — титаничен, макар и безмълвен, сблъсък между две воли. Джарлаксъл, събирал знания и опит с векове, се изправи срещу хилядолетния отломък. Само след няколко секунди наемникът почувства как волята му се огъва, сякаш Креншинибон се канеше да го прекърши напълно. Стори му се, че всички страхове, спотайвали се някога в тъмните ъгълчета на въображението му, изведнъж оживяват и обсебват мислите, спомените, самата му същност.
Чувстваше се гол, напълно беззащитен срещу могъщия Креншинибон.
Наложи си да се успокои и като отдели страховитите образи един от друг, се зае с тях един по един насочваше цялата си воля към всеки чудовищен образ и призоваваше на помощ спомена за всичко, което бе надмогнал в дългия си живот, за да се издигне до върха на Бреган Д’аерте и да преуспее в матриархалния ад, какъвто беше Мензоберанзан.
Един след друг оживелите кошмари ставаха на пух и прах пред очите му, а когато вътрешната му борба поутихна, той насочи волята си навън, към Креншинибон и я съсредоточи в една-единствена заповед.
Събори кристалната кула!
Последва ново нахлуване в съзнанието му, ала този път пред очите му се заредиха картини на величие — армии рухваха пред гора от кристални кули; крале коленичеха пред него и полагаха в краката му съкровищата на своите кралства; мензоберанзанските матрони го поставяха начело на своя съвет, обсипвайки го с почести, с каквито дотогава бяха обсипвали единствено Лолт.
За Джарлаксъл бе много по-трудно да се пребори с тази атака — възможностите, които тя разкриваше пред него, го блазнеха, а и му бе трудно да отрече, че и той, и Бреган Д’аерте могат да постигнат много с помощта на Креншинибон.
Усети как решителността му се изпарява, а мисълта за компромис, който да е изгоден както за него, така и за Креншинибон, започва да му се струва все по-примамлива.
Да, точно така щеше да постъпи — щеше да се откаже от нелепата идея да събори кулата и щеше да поднови съюза си с отломъка.
И тогава си спомни.
Това не бе съюз и Креншинибон не беше негов партньор, истински, предсказуем партньор, когото да може да контролира и да замени с друг, ако се наложи.
Не, напомни си Джарлаксъл. Тук ставаше дума за магически предмет, вярно, предмет, надарен със собствена воля, ала въпреки това — изкуствено сътворен и поради това — тласкан от отдавна поставена и неизменна цел.
Цел, която в случая на Креншинибон бе сдобиването с толкова слуги и власт, колкото неговата магия му позволяваше.
И макар че Джарлаксъл разбираше и дори подкрепяше подобна цел, не биваше да забравя, че само той може да издава заповеди и да взима решения. Отхвърляйки изкушенията на Креншинибон, той надделя и този път, така както бе отблъснал и армията от ужаси преди малко.
Нещо в мозъка му сякаш прещрака и изведнъж всичко си дойде на мястото.
Той, Джарлаксъл беше господарят. Неговите решения щяха да поведат Бреган Д’аерте напред и нему щеше да се подчинява кристалният отломък.
В този миг почувства извън всяко съмнение, че стига да поиска, може да срине кулата със земята и когато отново нареди на Креншинибон да го стори, не усети нито гняв, нито съпротива, нито нападки, само тъга.
Победен, отломъкът запулсира от енергията, която му трябваше, за да събори физическото си въплъщение.
Джарлаксъл отвори очи и се усмихна доволно.
Двубоят се бе оказал точно толкова труден, колкото очакваше, ала в крайна сметка той бе надделял. Усети вибрациите, изпълнили въздуха, когато кристалната кула започна да губи силата си. Много скоро енергията, която я поддържаше, щеше да изчезне и щом магията на Креншинибон престанеше да я крепи, тя щеше да се разсее във въздуха. Джарлаксъл бе наредил така и знаеше, че Креншинибон ще го послуша — нямаше да има експлозии и рухнали стени, кулата просто щеше да се стопи и да изчезне.