Това бе и целта на пъкления меч — да отнеме на всеки, дръзнал да го предизвика, и последната капчица надежда, да му внуши извън всяко съмнение, че двубоят може да завърши единствено с пълния му разгром. Мнозина преди Ентрери бяха рухнали и Нокътя на Шарон бе използвал обзелото ги отчаяние, за да ги довърши.
Ала у палача коварното му внушение предизвика единствено сляпа ярост, алена стена от решителност, гняв и отказ да падне в подобна клопка.
— Ти си мой! — изръмжа Ентрери през стиснати зъби. — Ти си просто една вещ, парче желязо, което ми принадлежи!
И като вдигна оръжието пред себе си, му нареди да изпълни стаята с черната си светлина.
Нокътя на Шарон не се подчини, а продължи да го напада така, както се бе нахвърлил върху Кохрин Соулз, опитваше се да прекърши духа му, та след това да смъкне плътта от костите му и да го погълне… както толкова много други преди убиеца.
— Ти си мой — този път гласът на Ентрери беше спокоен — макар мечът да не бе отслабил атаките си, неговата увереност, че може да се справи с тях, бе започнала да се завръща.
Внезапно палачът почувства как нещо го жегва и в него сякаш пламна огън, когато Нокътя на Шарон запрати цялата си енергия насреща му. Вместо да се опита да я отблъсне, Ентрери я приветства и жадно я погълна, оставяйки я да вземе заплашителни размери, преди най-сетне да изригне, сломена.
Черно сияние изпълни малката стаичка и по устните на Ентрери се разля усмивка. Ето го потвърждението, че е надделял и че Нокътя на Шарон вече му принадлежи изцяло. Поемайки си дълбоко дъх, той свали оръжието, опитвайки да се успокои и да не мисли за това колко близо бе стигнал до пълно крушение.
Всичко това вече нямаше значение. Беше победил, прекършил бе волята на оръжието и сега то му принадлежеше така сигурно, както и изумрудената кама, която висеше на другия му хълбок. Вярно, и занапред трябваше да има едно наум и да внимава мечът да не се опитва да се освободи от властта му, но това бе дребно неудобство, което не го притесняваше.
— Ти си мой — спокойно повтори той и нареди на оръжието да загаси черното си сияние.
Само след миг стаята отново бе огряна единствено от пламъка на свещта.
Нокътя на Шарон, мечът на Артемис Ентрери, не се и опита да му противоречи.
Джарлаксъл само си мислеше, че знае. Мислеше си, че е победил.
Защото Креншинибон го бе накарал да мисли така.
Защото отломъкът искаше битката между наемника и двамата му помощници да е честна, за да може той да реши в чие владение предпочита да бъде.
Засега предпочиташе Рай’ги, тъй като разбираше, че магьосникът е не само по-амбициозен, но и много по-готов (дори жаден) да убива.
Ала възможностите, които Джарлаксъл можеше да му предложи, също не бяха за подценяване. Да го манипулира насред цялата тази мрежа от измами и машинации, не бе никак лесно, ала Креншинибон все пак бе успял да доведе наемника точно там, където го искаше.
Призори на другата сутрин, в далабадския оазис се възвиси още една кристална кула.
Тринадесета глава
Решаващият час
— Наясно си как да постъпиш, нали? — попита Ентрери следващия път, когато посети Дуавел.
На импровизираната среща в уличката зад „Медната миза“ полуръстката се бе погрижила да са защитени от магическо наблюдение.
— Какъвто и обрат да вземе ситуацията?
— Знам какво да правя при който и да е обрат, предвиден от теб — подсмихна се Дуавел.
— Значи си наясно с всички възможни обрати — отсече Ентрери и също се усмихна, пълен с увереност.
— Смяташ, че си предвидил всеки възможен развой на събитията? — попита Дуавел недоверчиво. — Става въпрос за мрачни елфи, които нямат равни на себе си в машинациите и коварните кроежи. Мрачни елфи, които оплитат действителността около себе си в мрежи от лъжи и измама и сами определят правилата на тази действителност.
— Мрачни елфи, които са далеч от дома си и не познават тънкостите на Калимпорт — добави Ентрери. — В техните очи целият свят е просто продължение на Мензоберанзан, където всички мислят и най-вече постъпват като тях. Аз съм иблит, неизмеримо по-нисш от тях, и последното, което очакват, е обратът, който тяхната версия на действителността ще вземе съвсем скоро.