А като имаше предвид как се държеше Рай’ги напоследък, смъртта му без съмнение щеше да бъде жестока.
Както повечето улици в Калимпорт, и тази беше оживена, ала най-забележителният човек на нея бе онзи, който оставаше най-незабелязан. Предрешен като просяк, Артемис Ентрери се придържаше към сенките — не се прокрадваше из тях, привличайки вниманието, просто се сливаше с тълпата, като нито за миг не изпускаше жертвата от поглед.
Шарлота Веспърс не се опитваше да остане незабелязана. Тя бе лицето на дом Басадони и идваше във владенията на дом Да’Даклан по покана на самия Да’Даклан паша. Съпровождаха я немалко подозрителни и дори отявлено враждебни погледи, ала никой не я закачи. Тя бе поискала да се срещне с Да’Даклан паша (по настояване на Рай’ги) и сега се намираше под негова закрила. Затова и крачеше толкова самоуверено, почти предизвикателно.
И сякаш изобщо не забелязваше, че един от онези, които я наблюдават, не се подчинява на заповедите на Да’Даклан паша.
Ентрери добре познаваше тази част на града, тъй като в миналото на няколко пъти бе изпълнявал поръчки за Рейкърс. От държанието на Шарлота му бе ясно, че тя е тук на официално посещение, а след като я видя да подминава няколко удобни за среща места, се досети и къде ще се състои то. Онова, което не знаеше, бе колко са важни предстоящите преговори за Рай’ги и Кимуриел.
— Следиш ли всяка нейна стъпка със странните си способности, Кимуриел? — тихичко прошепна той, докато прехвърляше плановете, които си бе набелязал, за да е готов, в случай че това е така.
Не вярваше, че двамата елфи, прекалено заети със собствените си кроежи, имат време непрекъснато да държат Шарлота под око, ала все пак не бе напълно изключено. Ако наистина бе така, той много скоро щеше да го узнае със сигурност, в това поне нямаше съмнение. Оставаше му единствено да се надява, че ще се окаже подготвен и ще успее да пригоди плановете си към новата ситуация.
Ускори крачка и изпревари Шарлота, избирайки странични улички и използвайки дори покривите, за да се придвижва по-бързо.
Не след дълго достигна къщата, граничеща с улицата, в която смяташе, че ще свърне Шарлота. Предположението му се потвърди, когато видя, че точно там върху покрива има страж.
Безшумен като смъртта, Ентрери се промъкна зад пазача, който бе насочил цялото си внимание към другата улица и изобщо не го забелязваше. Много предпазливо, тъй като бе сигурен, че човекът не е сам, Ентрери се огледа наоколо. Бързо забеляза двамина стражи на отсрещната страна на улицата и още един от тази, върху покрива зад него.
Наблюдава ги известно време (много по-внимателно, отколкото мъжа пред себе си) — следеше всяко тяхно помръдване, за да разбере накъде е насочено вниманието им. Най-сетне, когато се убеди, че никой не гледа към него, той нанесе удар, изтегляйки пазача пред себе си зад една капандура.
Миг по-късно четиримата стражи на Да’Даклан, като че ли отново бяха по местата си, до един погълнати от случващото се на улицата, където Шарлота Веспърс и още двама от войниците на Да’Даклан тъкмо свиваха зад ъгъла.
Ентрери мислеше трескаво. Петима вражески войници, както и една предполагаема съюзничка, която навярно бе по-голям враг от истинските неприятели. Не се самозалъгваше, че петимата са сами. Немалка част от хората, навъртащи се наблизо, несъмнено бяха подставени лица на Да’Даклан.
Въпреки това палачът се прехвърли през покрива на двуетажната сграда и леко тупна на земята, точно до смаяната Шарлота.
— Клопка! — сипкаво прошепна той и като се обърна, даде знак на двамата войници зад тях да спрат. — Кимуриел е отворил междупространствен портал на покрива, за да избягаме.
Изненадата по лицето на Шарлота се смени с гняв само за да отстъпи място на привидно спокойствие миг по-късно. Ентрери, който я познаваше достатъчно добре, разбра, че я е заблудил — споменаването на Кимуриел бе придало достоверност на нелепото му твърдение, че са й заложили капан.
— Аз ще я поема оттук — рече той на пазачите.
Разнесе се шум и Ентрери видя, че двамина от стражите на покривите (включително и онзи от страната, от която палачът току-що бе дошъл) слизат да проверят какво става.
— А ти кой си? — недоверчиво попита един от войниците зад Шарлота и ръката му се стрелна към невзрачното наметало, под което се подаваше дръжката на изкусно изработено оръжие.
— Върви! — прошепна Ентрери на Шарлота и когато тя се поколеба, я побутна настойчиво.