Нокътя на Шарон и изумрудената кама се появиха в ръцете му и като захвърли дрипавия плащ, той се изправи в целия си блясък. Хвърли се напред, замахвайки с Нокътя на Шарон, докато камата се стрелна към втория войник.
На свой ред двамата стражи също извадиха оръжията си. Единият успя да отбие Нокътя на Шарон, но се видя принуден да заотстъпва назад, което беше и истинската цел на палача. Вторият войник не извади такъв късмет — в мига, в който мечът му понечи да спре камата, Ентрери промени ъгъла на нападението с едва забележимо движение на китката, така че камата мина над вражеското острие и потъна в корема на злощастника.
Палачът нямаше време да довърши започнатото, тъй като останалите стражи се приближаваха прекалено бързо, ала все пак успя да отключи магията на хищното оръжие, изпълвайки жертвата си със сляп ужас. Всъщност раната на войника не беше особено дълбока, ала въпреки това той рухна на земята, притиснал ръце до корема си и крещейки от страх.
Ентрери се дръпна назад, обръщайки гръб на стената, по която Шарлота вече се катереше в трескав опит да се добере до покрива.
Мъжът, когото Нокътя на Шарон бе принудил да отстъпи назад, се нахвърли върху палача от лявата му страна, отдясно връхлетя друг войник, а от насрещната страна се зададоха още двамина. Ентрери замахна надясно, после се обърна наляво. Още докато четиримата се опитваха да се нагодят към бързата, макар и не съвсем неочаквана промяна, палачът рязко се обърна надясно и се хвърли в атака.
Войникът, който тъкмо бе ускорил крачка, попадна под същински порой от удари. Самият той си служеше нелошо с оръжията си, меч и кортик, ала насреща си имаше не кой да е, а Артемис Ентрери. Колчем опиташе да отбие някой от ударите на противника, противникът му променяше ъгъла. Калимпортецът успя да се опази в продължение на няколко секунди, ала после камата проби защитата му и се впи в дясната му ръка, която се отпусна безсилно. Секунда по-късно Ентрери рязко се завъртя, отбивайки удара на появилия се зад гърба му нападател, след което се обърна към първата си жертва и я прониза в гърдите.
В същото време накара Нокътя на Шарон да изпълни въздуха с пепел. Черната пелена се разстла хоризонтално, така че стражите на Да’Даклан все още можеха да виждат, ала неочакваната й поява ги стресна и даде на Ентрери достатъчно време, за да се разправи с връхлетелия отдясно противник и да накара меча си да избълва нова струя пепел, издигайки този път непрогледна стена.
Тримата оцелели войници се спряха от другата й страна, объркани, мъчещи се да въдворят някакъв ред в действията си, а когато най-сетне събраха смелост и се хвърлиха през стената от пепел, Ентрери вече не беше там.
Палачът ги наблюдаваше от покрива на близката сграда, клатейки глава при вида на такава непохватност.
Но пък новият му меч си го биваше и с всяка изминала схватка той му се радваше все повече.
— Къде е? — подвикна Шарлота и Ентрери я погледна въпросително. — Порталът — уточни тя. — Къде е?
— Да’Даклан трябва да се е намесил — отвърна палачът, опитвайки се да скрие задоволството си — Рай’ги и Кимуриел очевидно не следяха движенията на Шарлота.
— А може би са решили да ни изоставят — добави, решил, че няма да му навреди, ако успее да посее малко съмнение в гърдите на Шарлота.
Тя се намръщи, но не каза нищо.
Шумът, разнесъл се зад тях, им напомни, че войниците на Да’Даклан надали ще се откажат от търсенето толкова бързо и че все още се намират на вражеска територия. Ентрери изтича покрай Шарлота и като й даде знак да го последва, скочи върху сградата на отсрещната страна на улицата, после се прехвърли върху съседния покрив и се спусна на земята, а оттам в клоаките. Това бе последното място, където искаше да бъде толкова скоро след убийството на Домо, ала нямаше друг избор. Все пак не се задържа под земята много дълго излезе на повърхността още щом оставиха територията на Да’Даклан зад гърба си и се доближиха до владенията на Басадони.
Все още начело, Ентрери бързо си проправяше път, докато не достигна уличката зад „Медната миза“, където рязко спря.
По-скоро ядосана, отколкото благодарна за намесата му, очевидно хранеща съмнения, че изобщо е имало нужда да бъде спасявана, Шарлота продължи напред, без да му обръща особено внимание, докато не почувства върха на меча му в гърлото си.
— Не мисля така — отбеляза палачът.
Шарлота му хвърли кос поглед и го видя да кимва, по посока на странноприемницата.