— Ами Джарлаксъл? — извика тя.
Това бе точно инстинктивната, ужасена реакция, на която палачът се бе надявал, най-красноречивото признание, че Шарлота наистина се бе съюзила с двамата заговорници. Той направи крачка назад и я остави разтреперана на стола.
— Ще ти дам една-едничка възможност — рече той. — Не защото храня някакви добри чувства към теб — уверявам те, такива няма! — а защото притежаваш нещо, от което се нуждая.
Шарлота опъна ризата и туниката си, в опит да си възвърне част от позагубеното достойнство.
— Кажи ми всичко — заяви Ентрери направо. — Всичко за този преврат — кога, къде и как. Знам повече, отколкото предполагаш, така че не си и помисляй да ми играеш номера.
Шарлота се подсмихна недоверчиво.
— Нищо не знаеш! Ако знаеше, щеше да си дадеш сметка, че са те направили на глупак.
Ентрери се озова до нея, още преди тя да успее да довърши, сграбчи я за косата и дръпна главата й назад, допирайки върха на жестоката си кама във врата й.
— Последна възможност — ужасяващо спокойно рече той. — И не забравяй, скъпа ми Шарлота, че изобщо не те харесвам.
Шарлота преглътна мъчително, неспособна да откъсне поглед от ледените му очи.
Мрачната му слава допълнително засили онова, което се четеше в очите му, и Шарлота, която нямаше какво повече да губи и която не дължеше нищо на елфите, му издаде всичко, което знаеше, включително и начина, по който Рай’ги и Кимуриел възнамеряваха да обезвредят Креншинибон — някакъв вид мисловна магия, превърната във фенер.
Нищо от чутото не изненада Ентрери и все пак да чуе подозренията си, потвърдени толкова категорично, за пореден път му напомни колко несигурно е положението му. Той тихичко си повтори, че трябва да създаде собствената си действителност насред лепкавите мрежи на Мрачните, напомняйки си, че по нищо не отстъпва на двамата си противници.
Отдръпна се от Шарлота и като отиде до вътрешната врата, извади забитата в нея кама и почука три пъти.
Вратата се отвори няколко секунди по-късно и в стаята нахлу Дуавел Тигъруилис с крайно изненадан вид.
— Защо си дошъл? — попита тя Ентрери, ала после млъкна, забелязала раздърпаната, ужасена Шарлота. — Какво си сторил? — обърна се тя към палача, а по лицето й се четяха изумление и гняв. — Аз нямам нищо общо с вътрешните борби на дом Басадони!
— Ще правиш онова, което ти кажа! — ледено отвърна убиецът. — Шарлота ще остане тук, а ти ще й осигуриш всички нужни удобства, като внимаваш никой да не я вижда. Ще я задържиш, докато не се върна и не ти разреша да я пуснеш.
— Да ми разрешиш? — невярващо повтори Дуавел и премести поглед от Ентрери към Шарлота. — В какво се опитваш да ме въвлечеш, безумецо!
— Следващата обида ще ти струва езика — заплаши я Ентрери с все същия съвършено изигран леден тон. — Ще правиш каквото ти наредя. Ни повече, ни по-малко. Когато всичко свърши, дори Шарлота ще ти благодари, задето си я опазила невредима във време, когато никой от нас не е в безопасност.
Докато Ентрери говореше, Дуавел не сваляше поглед от лицето на Шарлота и видя как тя й кимва едва забележимо.
— Вън! — обърна се полуръстката към палача, когато той свърши, и Ентрери погледна към външната врата, така съвършено изработена, че очертанията й върху стената почти напълно се губеха.
— Не тази — тя се отваря само навътре — кисело уточни Дуавел и посочи другата врата. — Оттук.
И тя го избута навън, обръщайки се, за да заключи вратата след себе си.
— Дотам ли се стигна вече? — попита, щом се озоваха в коридора.
Ентрери кимна мрачно.
— Но все още следваш плана си, нали? — продължи полуръстката. — Въпреки този неочакван обрат?
Усмивката на палача ясно даде да се разбере, че за него нищо не бе и не би могло да бъде неочаквано. Дуавел кимна.
— Логична импровизация — съгласи се тя.
— Знаеш каква е твоята роля — отвърна Ентрери.
— И мисля, че я изиграх добре — усмихна се Дуавел.
— Даже твърде добре — заяви Ентрери, докато отиваха към друга врата, малко встрани от стаичката. — Не се шегувах, когато казах, че следващата обида ще ти струва езика.
С тези думи той излезе на улицата, оставяйки зад себе си разтрепераната Дуавел. Миг по-късно полуръстката се засмя — съмняваше се, че Ентрери би изпълнил заканата си, с каквито и обиди да го обсипеше.
Съмняваше се, но не беше сигурна… никога не можеше да бъде сигурна. Такъв беше Артемис Ентрери.