— Направих и продължавам да правя онова, което се налага, нищо повече.
— Значи съм свободна да си вървя?
Дуавел кимна и отстъпи настрани.
— Дойдох веднага щом се уверих, че Ентрери си е отишъл. Извинявай, Шарлота, но не искам да ставам твоя съюзница, ако това ще ми навлече вражда с Артемис Ентрери.
Шарлота продължи да я гледа изпитателно, ала думите на полуръстката бяха логични.
— Къде отиде? — попита тя.
— Източниците ми съобщават, че е напуснал Калимпорт — отвърна Дуавел. — Може би в Далабад? А може и да е решил да избяга далеч от Калимшан — на негово място аз бих постъпила точно така.
Шарлота не каза нищо, ала тайно се съгласи с полуръстката. Все още бе объркана от случилото се този ден, ала бе наясно, че Ентрери не я беше „спасил“, а я бе отвлякъл с цел да изкопчи нужната му информация. А тя му я беше предоставила, трябваше да признае Шарлота, колкото и да й бе неприятно. Беше му казала повече, отколкото трябваше, повече, отколкото Рай’ги и Кимуриел биха сметнали за приемливо.
Шарлота си тръгна от „Медната миза“, опитвайки се да въведе ред в мислите си. В едно бе сигурна — Мрачните много скоро щяха да я открият. Да, можеше да постъпи по един-единствен начин. Без да губи повече време, тя забърза към дома на Басадони. За да съобщи на Рай’ги и Кимуриел за измяната на Ентрери.
Ентрери погледна към слънцето, което още не се бе издигнало високо в небето, и си пое дъх. Времето беше изтекло. Дуавел беше пуснала Шарлота да си върви, както се бяха разбрали. Шарлота, без съмнение, бе изтичала право при Рай’ги и Кимуриел и така бе задействала грандиозни събития, за които дори не подозираше.
Ако Рай’ги и Кимуриел все още бяха в Калимпорт.
И ако Шарлота не се бе досетила, че това е уловка и не бе побягнала, търсейки къде да се скрие.
И ако мрачните елфи не я бяха открили, преди Дуавел да успее да я освободи и не бяха сринали „Медната миза“ със земята, което означаваше, че Далабад и кристалният отломък вече са в опасните ръце на Рай’ги.
И ако след като бяха научили, че са разкрити, Рай’ги и Кимуриел не бяха решили незабавно да се върнат в Мензоберанзан.
И ако Джарлаксъл все още беше в Далабад.
Именно тази възможност най-силно тревожеше палача. Непредсказуемият Джарлаксъл бе може би най-несигурната брънка в целия му несигурен план. Колко ли пагубно щеше да се отрази отсъствието на Джарлаксъл от Далабад на намеренията му? Ами ако Рай’ги и Кимуриел го хванеха неподготвен и го убиеха?
Ентрери тръсна глава и прогони всички тези въпроси. Не бе свикнал да се съмнява в себе си, още по-малко пък да се чувства безсилен да се справи с някоя ситуация. Навярно именно затова толкова ненавиждаше Мрачните. В Мензоберанзан невъобразимо умелият Артемис Ентрери се бе почувствал напълно незначителен.
Действителността е такава, каквато сам си я направиш, повтори си той. Негови бяха мрежите от лъжи и измама, затова той, не Рай’ги, Кимуриел или Шарлота и дори не Джарлаксъл и кристалният отломък, а той диктуваше хода на събитията.
Отново погледна към слънцето, а после и към внушителните силуети на двете кристални кули, издигащи се между палмите на Далабад, и си напомни, че този път именно той бе обърнал пясъчния часовник.
Напомни си, че времето изтича и като пришпори коня, полетя към оазиса.
Четиринадесета глава
Когато пясъкът изтече
Ентрери непрекъснато си повтаряше, че е дошъл, за да открадне кристалния отломък.
Единственото, за което се опитваше да мисли, бе, че идва, за да си го присвои, каквото и да струва това на Джарлаксъл, макар че все пак гледаше да задържи на повърхността на съзнанието си и малко състрадание към наемника. Повтаряше си го отново и отново, подозирайки, че Креншинибон несъмнено ще го прочете тук, където бе най-силен.
Джарлаксъл го очакваше на втория етаж на кулата, в кръгла стая, в която имаше два стола и неголямо писалище. Застанал бе срещу вратата, през която се появи палачът, възможно най-далеч от него, както Ентрери не пропусна да забележи.
Убиецът го поздрави небрежно и Джарлаксъл, който като никога не носеше магическата си превръзка, докосна ръба на широкополата си шапка.
— Защо си дошъл? — попита той и Ентрери го изгледа с престорено учудване, като в същото време придаде на уж тайното си намерение, ироничен оттенък „Защо съм дошъл ли!?“.
Джарлаксъл се смръщи и Ентрери разбра, че Креншинибон бе чул мислите му и ги бе предал на наемника.