Докато тичаше, Ентрери още веднъж докосна истинския отломък. Креншинибон беше ядосан — явно не му се беше понравило, че заради Ентрери и намерението му да спаси Джарлаксъл, се бе озовал толкова близо до лъчите на магическия фенер.
— Затвори портала! — нареди убиецът. — Задръж ги вътре и ги смачкай!
Бърз поглед през рамо го увери, че порталът на Кимуриел, половината от който се намираше във владението на отломъка, вече го няма.
— Кулата! — заповяда Ентрери. — Събори я сега, а после заедно ще покрием Фаерун с нови!
Изречено с такъв плам, обещанието, с което Креншинибон от хилядолетия съблазняваше всеки, сложил, ръка върху него, подейства незабавно.
Земята под краката на Джарлаксъл и Ентрери потрепери, ала те не забавиха крачка. Втурнаха се към един бивак, опънат край оазиса, а зад гърба им се разнесоха изненаданите викове на войниците от крепостта. Развикаха се и търговците от лагера и то десетократно по-силно, когато видяха, че към тях тича истински елф на мрака.
Ентрери и Джарлаксъл нямаха време да се разправят с ужасените търговци, затова се насочиха право към конете, вързани за една от каруците. Няколко секунди по-късно, сподирени от гневни крясъци и проклятия, те вече се отдалечаваха от оазиса в бесен галоп, макар че Джарлаксъл очевидно не се чувстваше добре в седлото посред бял ден.
Отличен ездач, Ентрери с лекота го изпревари, въпреки че яздеше превит одве и наведен на една страна, за да спре кървенето от раната си.
— Кристалният отломък е у тях! — яростно извика Джарлаксъл. — Къде можем да избягаме според теб?
— Магията им го обезвреди и сега той не може да им помогне в преследването — излъга Ентрери.
Нейде зад тях първата кула рухна, последвана миг по-късно и от втората и с един оглушителен взрив, енергията, която ги държеше, изчезна, а вятърът разсея и последните следи от магията им.
Ентрери не се залъгваше, че Рай’ги, Кимуриел или някой от другите трима е пострадал — бяха прекалено бързи и прекалено хитри, за да го допуснат. Не, единственото, на което палачът се надяваше, бе да отклони вниманието им за известно време, за да успеят двамата с Джарлаксъл да се отдалечат достатъчно. Не бе сигурен колко сериозни са нараняванията му, ала болката — бе свирепа, а силите бързо го напускаха. Последното, от което се нуждаеше в това състояние, бе двубой — с магьосника и псиониста или пък схватка с изкусния Берг’иньон Баенре.
За щастие, преследвачи не се виждаха и след около час стремглава езда, те най-сетне спряха, ездачи и коне, напълно изтощени. Ентрери чу как Креншинибон — му нашепва да издигне нова кула, където да се скрият и — да си отдъхнат.
Замалко не го направи и дори се запита защо изобщо си бе помислил да се противи на отломъка — не бяха ли целите им еднакви!
Миг по-късно, с усмивка, която от болката повече приличаше на гримаса, палачът прогони тези мисли — от главата си. Да, Креншинибон си го биваше, винаги нащрек за нови начини да преодолее нежеланата съпротива.
Пък и Ентрери не бе избягал в пустинята неподготвен. Смъкна се от седлото, но откри, че едва се държи на крака. Въпреки това успя да свали раницата от гърба си и да я пусне на земята, след което падна на едно коляно и се опита да я развърже.
Не след дълго Джарлаксъл се присъедини към него и се зае да му помага.
— Отвара — обясни Ентрери, преглъщайки с мъка.
Джарлаксъл порови в раницата и извади неголяма стъкленица, пълна със синкавобяла течност.
— Церителна отвара? — попита той.
Дишането на Ентрери ставаше все по-накъсано той само кимна, посягайки към стъкленицата, наемникът обаче я дръпна.
— Дължиш ми обяснение — заяви той. — Нападна ме, а след това им даде кристалния отломък.
Ентрери, по чието чело бяха започнали да избиват капчици пот, отново посегна към отварата. С другата си ръка докосна раната под ребрата и пръстите му почервеняха от кръв.
— Добро хвърляне — рече той на Джарлаксъл.
— Не се заблуждавам, че те разбирам, Артемис Ентрери — отбеляза Джарлаксъл и му подаде стъкленицата. — Навярно точно затова толкова харесвам компанията ти.
Ентрери изпи отварата на един дъх и като приседна на пясъка, притвори очи и я остави да си свърши работата. Искаше му се да има още поне четири-пет стъкленици, ала трябваше да се задоволи само с една. Е, и тя щеше да свърши работа, сигурен бе той, най-малкото щеше да го опази жив, докато раните му започнат да заздравяват.