Джарлаксъл го изгледа продължително, после обаче вниманието му беше привлечено от далеч по-належащ проблем — изпепеляващото пустинно слънце.
— Няма да оцелеем дълго тук — заяви той.
Вместо отговор, Ентрери бръкна в раницата и извади миниатюрен модел на палатка. Поднесе го към устните си, прошепна няколко думи и го хвърли встрани от себе си. Палатката светкавично започна да се уголемява.
— Достатъчно! — извика палачът няколко секунди по-късно, когато тя вече бе достатъчно голяма, за да побере него, Джарлаксъл и двата коня.
— Не може да се каже, че е трудна за откриване — подхвърли наемникът.
— По-трудна, отколкото подозираш — увери го Ентрери, който още се задъхваше на всяка дума. — Щом влезем вътре, тя ще се смали до първоначалните си размери.
Джарлаксъл се усмихна:
— Не знаех, че притежаваш толкова полезна вещ.
— Защото до снощи наистина не притежавах.
— Значи си знаел, че ще се стигне дотук — заключи Джарлаксъл, доволен от собственото си лукавство. — Знаел си, че ще ни се наложи да се спасяваме с бягство през пустинята.
Ентрери, който нямаше никакво желание да спори, само сви рамене, докато се изправяше на крака с негова помощ.
— Надявах се, че ще се стигне дотук — уточни той.
Джарлаксъл го изгледа заинтригувано, но не настоя за по-подробно обяснение. Поне засега. Вместо това се обърна към Далабад, чудейки се какво ли бе станало с доскорошните му лейтенанти и как се бе случило всичко това. Не бе обичайно за хитрия Джарлаксъл да се чувства толкова объркан.
— Нали получихме онова, което искахме — напомни Кимуриел на разярения си другар. — Вече ние ръководим Бреган Д’аерте и можем да се върнем обратно в Подземния мрак и Мензоберанзан, където ни е мястото.
— Това не е Креншинибон! — възнегодува Рай’ги и запрати мнимия отломък на пода.
Кимуриел го изгледа заинтригувано.
— Нима целта ни беше да се сдобием с Креншинибон?
— Все още е у Джарлаксъл! — сопна се Рай’ги. — Колко дълго смяташ, че ще ни позволи да останем начело на Бреган Д’аерте? Джарлаксъл трябва да е мъртъв, а отломъкът — мой!
Изражението на Кимуриел не се промени при този любопитен избор на думи (думи, досети се той, изречени по внушение на Креншинибон и желанието му да пороби Рай’ги). Да, Ихараскрик си бе свършил добре работата, отваряйки му очите за всички нюанси на могъщия и опасен отломък. Все пак, псионистът не можеше да не се съгласи, че докато Джарлаксъл бе жив, положението им си оставаше несигурно.
Кимуриел никога не бе искал да настройва наемника срещу себе си, воден не от дружески чувства, а единствено от страх. Навярно Джарлаксъл вече бе поел обратно към Мензоберанзан, за да поведе останалите войници от Бреган Д’аерте (много повече от тези на Повърхността!) срещу тях с Рай’ги и онези, които изберяха да не им се подчинят. А може би щеше да се обърне към Громф Баенре, архимага на Мензоберанзан, и да го накара да премери магьосническите си умения с тези на Рай’ги.
Неприятна мисъл, наистина, ала Кимуриел разбираше, че Рай’ги се ядосва повече не на бягството на Джарлаксъл, а на това, че не бе успял да сложи ръка на Креншинибон.
— Трябва да ги открием — заяви магьосникът миг по-късно. — Джарлаксъл трябва да умре. Иначе никога няма да имам покой.
— Сега си главатар на група наемници — до един мъже в матриархален Мензоберанзан — отвърна Кимуриел. — Няма покой за теб вече, очакват те само опасности и вечните машинации на матроните. Това е капанът на властта, приятелю.
Погледът, който Рай’ги му хвърли, бе всичко друго, но не и дружески. Магьосникът беше вбесен, по-ядосан, отколкото Кимуриел някога го бе виждал. Явно отчаяно жадуваше за отломъка. Също както Ихараскрик.
Ако успееха да заловят Джарлаксъл и Креншинибон, Кимуриел със сигурност щеше да се погрижи илитидът да го получи. Нека крадецът на мисли и могъщите му приятели да се занимават с него, да го изучават, да го унищожат, ако искат. По-добре, отколкото Рай’ги да го отнесе в Мензоберанзан… ако изобщо Креншинибон допуснеше да го отнесат в Мензоберанзан, при положение че, както Ихараскрик беше обяснил, черпеше голяма част от силата си от светлината на слънцето. А и колко ли по-бдителен от обикновено трябваше да бъде Кимуриел, ако се сдобиеше със съюзник като отломъка? Креншинибон никога нямаше да го приеме, никога нямаше да се примири с факта, че псионистът е в състояние напълно да го изключи от съзнанието си.