Внезапно си даде сметка колко малко всъщност знае за онова, което ставаше в душата на Артемис Ентрери.
Той винаги твърдеше, че единственото му желание е да бъде най-добрият, но защо тогава не бе използвал отломъка, за да извърши нещо грандиозно, още щом се сдоби с него? А Креншинибон наистина беше у него, в това Дуавел беше сигурна. От подставените си лица в Далабад бе научила всичко за рухването на кристалните кули и бягството на палача и един мрачен елф, за когото Дуавел вярваше, че е бил Джарлаксъл.
Всичко говореше, че планът на убиеца се е увенчал с успех. Дори и без разказите на очевидците и въпреки напълно заслужената слава на противниците му, Дуавел никога не се бе съмнявала в Ентрери.
Полуръстката отиде до вратата и след като се увери, че е заключена, седна пред тоалетната си масичка, разстели пергамента пред себе си, затисна двата му края с преспапиета, изработени от едри скъпоценни камъни, и се зачете, с намерението да си оформи мнение едва след като прочете писмото за втори път.
„Скъпа ми Дуавел“,
Удари часът да се разделим, нещо, което ще сторя с не малка доза съжаление. Нашите разговори ще ми липсват, моя малка приятелко. Рядко съм срещал някого, комуто да вярвам достатъчно, за да изрека на глас онова, което наистина мисля. Ще го сторя още един-единствен път, не с надеждата да чуя съвета ти, а за да си изясня какво чувствам и накъде да поема… ала нали именно в това се криеше очарованието на всичките ни разговори?
Сега, когато се обръщам назад, осъзнавам, че ти рядко си ми давала съвети. Всъщност, рядко казваше каквото и да било. Ти просто слушаше и докато споделях мислите и чувствата си, докато ги изричах на глас, аз сякаш слагах ред в тях и те ставаха по-ясни.
Дали ми помагаше със своето изражение, с простичко кимване на едно място и едва забележимо повдигане на вежди на друго, повеждайки ме нарочно по един или друг път?
Не знам.
„Не знам“ — в тези думи като че ли се заключава цялото ми съществувание напоследък, Дуавел. Струва ми се, че основата, върху която изградих убежденията и постъпките си, е несигурна като пясъците на пустинята. Когато бях по-млад, имах отговор на всички въпроси. Живеех в свят на абсолютна сигурност. Сега, когато съм по-стар, когато съм видял четири десетилетия, единственото, което знам със сигурност, е, че нищо не е сигурно.
Колко по-лесно ми бе на двайсет години! Колко по-лесно бе да имам цел, основаваща се на…
Основаваща се на омраза, предполагам, на омраза и на желанието да бъда най-добрия в черния си занаят.
Това бе моята цел — да бъда най-великия боец на света, да впиша името си в историята на Фаерун. Мнозина вярваха, че се ръководя от прекомерна гордост, убедени бяха, че искам всички да треперят само при споменаването на името ми, за да задоволя собствената си суета.
Донякъде са прави, предполагам. Суетата не е чужда на никого от нас, колкото и да се опитваме да го отричаме. Ала желанието да прославя името си далеч не бе така важно за мен, както желанието — не, нуждата! — наистина да бъда най-добрия в онова, което правя. И колкото повече нарастваше славата ми, толкова по-доволен бях, не защото това ласкаеше самолюбието ми, а защото знаех, че страхът, който името ми всява в сърцата на врага, допълнително отслабва защитата им и ми дава още едно предимство.
Не е сигурен ударът, нанесен с трепереща ръка.
Не се страхувай — все още се стремя към върха, ала единствено защото този стремеж: ми дава някаква цел, придава смисъл на един живот, който вече не ми носи радост.
Каква ирония — осъзнах колко пуст е светът, в който живея, едва когато победих единствения, който по толкова много начини се опитваше да ми покаже точно това. Дризт До’Урден — колко го ненавиждам и досега! — смяташе, че животът ми е лишен от съдържание, че е сковаващо съществуване без полза за никого и без истинско щастие. Никога не съм твърдял обратното, но вярвах, че това няма значение. Смисълът на неговия живот бяха приятелите му и онези, които го заобикаляха, моят се въртеше единствено около мен.
И в единия, и в другия случай за мен това бе просто игра, при това — безсмислена. Представление, изнасяно за забавление на боговете. Път, който ни отвежда до върха на планини, които ни изглеждат огромни, а всъщност не са нищо повече от смехотворни могили.
Път, който ни превежда през долини, така дълбоки в нашите очи, макар в действителност да са безгранично нищожни. Боя се, че онова, с което не мога да се примиря, е изначалната незначителност на живота.