А може би не Дризт ми разкри истината за пясъците под краката ми. Може би беше Дуавел, давайки ми нещо, до което рядко съм се докосвал и което никога не съм опознавал истински.
Приятел? Все още не съм сигурен, че знам какво означава това, ала ако някога реша да си го изясня, ще използвам като отправна точка онова, което имахме.
Ето защо, с това писмо те моля за извинение. Не биваше да ти натрапвам Шарлота Веспърс по този начин, макар да съм сигурен, че си изпълнила заръката ми и след като си я измъчвала до смърт, си я погребала далеч оттук.
Колко пъти си ме питала за плановете ми и колко пъти съм се изсмивал в лицето ти! Знай, скъпа Дуавел, че възнамерявам да открадна могъщ магически предмет, преди някой от другите заинтересовани да е сложил ръка върху него. Отчаяно начинание, знам, ала не мога да постъпя другояче — той ме зове, моли ме да го изтръгна от ръцете на сегашния му посредствен собственик.
И така, този предмет скоро ще бъде мой (защото наистина съм най-добрият в онова, което правя!), а аз ще се махна далеч оттук и може би никога няма да се върна.
На добър час, Дуавел Тигъруилис, на добър час във всичко, с което се заемеш. Не ми дължиш нищо, уверявам те, ала аз имам чувството, че съм твой длъжник.
Чака ме дълъг път, осеян с безброй опасности, ала целта ми е ясна. Ако я осъществя, нищо няма да може да ми навреди.
На добър час!
Дуавел избута пергамента настрани, избърса една сълза от очите си и се изсмя на нелепостта на цялата ситуация. Ако преди няколко месеца някой й бе казал, че един ден ще съжалява, задето Артемис Ентрери си е тръгнал от живота й, тя щеше да му се изсмее в лицето и да го нарече глупак.
Ала ето че писмото бе пред нея, по-съкровено от всичките им разговори досега. Разговори, които вече й липсваха или по-точно — натъжаваше я мисълта, че в бъдеще вече няма да ги има. Поне в близко бъдеще.
Ентрери твърдеше, че и на него ще му липсват и това истински порази Дуавел. Само като си помислеше, че така бе завладяла Артемис Ентрери, убиецът, който от двайсет години (макар и с кратки прекъсвания) тайно управляваше калимпортските улици. Сближавал ли се бе някой толкова много с Артемис Ентрери?
Никой, който все още да е жив, сигурна бе Дуавел.
Отново препрочете края на писмото и очевидните лъжи, засягащи намеренията му. Ентрери се бе погрижил да не каже нищо, което би издало на останалите в Калимпорт мрачни елфи, че Дуавел знае нещо за тях или пък за кристалния отломък. А инструкциите, които уж й бе дал по отношение на Шарлота, целяха да й осигурят допълнителна сигурност, да й купят, ако се стигнеше дотам, малко милост от Шарлота и тайните й съюзници.
При тази мисъл Дуавел усети как по гърба й пробягва тръпка. Последното, което искаше, бе да разчита на милостта на Мрачните!
Надали щеше да се стигне дотам, осъзна тя. Дори ако дирите ги отведяха до нея, тя на драго сърце щеше да покаже писмото на Шарлота и тогава Шарлота щеше да види в нейно лице ценен съюзник.
Да, Артемис Ентрери бе положил големи усилия да скрие участието на Дуавел в плана му и това, повече от топлите му думи, й разкри дълбочината на приятелството между тях.
— Бягай далеч, приятелю, и се скрий добре! — прошепна тя.
След това нежно нави пергамента и го прибра в едно от чекмеджетата на изящното си писалище. Звукът, с който се затвори чекмеджето, отекна болезнено в сърцето й.
Артемис Ентрери наистина щеше да й липсва.
Трета част
А сега какво?
Има известна красота в абсолютната грозота на демоните. С подобни същества няма неяснота, колебание или възможност за недоразумение.
С демони не се преговаря. Нито за миг не се надава ухо за лъжите им. Демоните се смачкват, унищожават, пропъждат се завинаги от света, без и за миг да се изкушим да използваме силите им, за да опазим своето ъгълче от света от набезите на злото.
Мнозина така и не успяват да го разберат. Не един и двама магьосници и жреци са срещали гибелта си, след като, веднъж: призовали някой демон, са решавали да го използват за нещо повече от първоначалната си цел (най-често — събиране на информация), поблазнени от могъществото на скверните същества. Мислели са си навярно, че вършат нещо добро, като принуждават демоните да застанат на тяхна страна, че просто подсилват войските си с подобни създания. Какво толкова, казвали са си те, нали целта оправдава средствата. Нима един крал няма да стори добре, ако прибегне до помощта на демони, когато гоблини заплашват владенията му?