Смятам, че не, защото ако за да опазим нещо добро, се нуждаем от такава недвусмислена и непоправима злина, значи то не си заслужава да бъде опазено.
Единственото, за което демоните трябва да бъдат използвани, е да бъдат призовавани тогава, когато могат да бъдат принудени да изневерят на злото, което въплъщават, и то само на места, откъдето никога не биха успели да избягат. Кадърли го е правил в добре защитената стая за призоваване във „Възвисяване на вярата“, така, както са го правили и още много жреци и магьосници. Подобно призоваване е винаги опасно, дори ако защитният кръг е съвършено направен, защото всеки досег до могъщество, като това на някой балор или налфешни, неизменно крие доза пъклена съблазън.
Ала колкото и силна да е тя, никога не бива да забравяме злото, абсолютно и първично, което стои зад нея. Зло, за което няма нито изкупление, нито надежда. Именно възможността за изкупление трябва да ни води във всичко, което правим. Съществува ли тя, трябва да обуздаем оръжието си. Видим ли, че противникът ни е на път да постигне истинско изкупление, нека се въздържим от следващия удар. Ала толкова по-силен трябва да бъде той, силен и без помен от угризение, когато врагът ни е безвъзвратно изгубен.
Ами Артемис Ентрери, не мога да не се запитам?
Има ли още надежда и помощ за него?
Да, надежда има, ала не и помощ. Няма помощ за Артемис Ентрери, защото той никога не би приел помощ от когото и да било. Гордостта е най-големият му недостатък, не тщеславието и самохвалството на мнозина не така забележителни воини, а гордостта на абсолютната независимост и непреклонното упорство да разчита единствено на себе си и на никого другиго. Бих могъл да му кажа къде греши, така, както би могъл всеки, който го познава поне малко, ала той няма да чуе думите ми.
И все пак, надежда за неговото изкупление може би има. Не знам на какво се дължи гневът му, макар да съм убеден, че е нещо ужасно. Ала каквито и трудности и страдания да е познал, те не могат да бъдат оправдание за действията му. Кръвта по меча и по изумрудената му кама тежат единствено на неговата съвест.
И то как! Тази вина го изгаря като дъха на черен дракон и го разяжда отвътре. Видях го при последната ни среща, тиха, тъпа болка, спотаена в тъмните му очи. Победих го, можех да го убия, мисля дори че той се надяваше да го сторя и най-сетне да го избавя от мъките му, повечето от тях — самоналожени.
Именно тази болка спря десницата ми, надеждата, че някъде дълбоко в себе си Артемис Ентрери си дава сметка, че нещо трябва да се промени, че пътят, по който върви, води единствено към безнадеждност и пустота. Такива мисли ме изпълваха, докато стоях там, с оръжия в ръце, а той стоеше беззащитен пред мен. Нима можех да нанеса фаталния удар, след като бях видял болката в очите му и знаех, че тя би могла да е предвестница на изкупление? Ала как можех и да не го сторя, при положение че оставех ли го да си върви, навярно подписвах смъртната присъда на много други?
Изправен бях пред истинска дилема, криза на съвестта и на преценката ми. Отговорът открих в спомена за баща си Закнафейн. Според Ентрери, сигурен съм, двамата със Закнафейн не са толкова различни. А прилики наистина съществуват. И двамата бяха захвърлени във враждебна и, в техните очи, зла среда. Никой от тях, пак според техните преценки, не е убивал някого, който да не си го заслужава. Нима войниците и палачите, които служат на мерзките калимпортски паши, се различават особено от войниците в домовете на Мрачните? Значи и постъпките на Закнафейн и Артемис Ентрери си приличат. И двамата са били принудени да живеят в свят на интриги, опасност и злина. И само безмилостните им методи са помогнали и на двамата да оцелеят в този затвор. И ако Ентрери смята своя свят и своята тъмница за също толкова окаяни, колкото и Закнафейн намираше своите, не е ли Ентрери също толкова в правото си да бъде такъв, какъвто е, колкото и Закнафейн, Повелителят на меча убил толкова много мрачни елфи, изпълнявайки задълженията си на патрон на дома До’Урден?
Принуден бях да направя това сравнение, когато за първи път дойдох в Калимпорт, в преследване на Ентрери, който бе отвлякъл Риджис (дори това отвличане, не мога да не призная, си имаше своето оправдание).
Не мога да отрека, че това сравнение истински ме разтревожи. Докъде всъщност стигаха приликите между тях? И двамата въртяха оръжието забележително добре, и двамата очевидно не се колебаеха да убиват, ако се наложи. Възможно ли бе именно заради чувствата си към Закнафейн да бях пожалил Ентрери?