Не, казвам си аз и наистина го вярвам, защото Закнафейн много по-добре преценяваше кого да убие и кого да пощади. Знам какво се криеше в сърцето на Закнафейн, знам, че той умееше да обича, ала не мога да кажа същото за Ентрери.
Поне не за човека, който е Ентрери днес. Но може би има надежда за него, надежда, че един ден ще открие светлинката у себе си, стаена дълбоко под мрачния плащ на безмилостен убиец, с който се е загърнал?
Може би. И колко щастлив ще бъда, ако някога науча, че Ентрери я е открил, макар да се съмнявам, че някой или нещо е в състояние да пробуди пламъчето на състраданието, тлеещо едва-едва зад наглед непробиваемата броня на безстрастие, която Артемис Ентрери носи днес.
Шестнадесета глава
Мрачни вести в слънчев ден
Даника седеше на ръба на скална тераса, вдълбана в склона на внушителната планина, а в полето пред нея се издигаше великолепен храм. „Възвисяване на вярата“ беше впечатляваща катедрала със заострени кули и ребрени сводове, с изящни арки и високи, декоративни прозорци с цветни стъкла. Акри земя се простираха край нея, набраздени от добре поддържан жив плет, подрязан във формата на най-различни животни, както и истински лабиринт, който обрамчваше цялото поле.
Храмът бе дело на съпруга на Даника, Кадърли Бонадюс, жрец на Денеир, бога на познанието. Това бе най-видимото от творенията на Кадърли, ала най-прекрасното нещо, което той щеше да остави след себе си, поне в очите на Даника, бяха близнаците, които си играеха край входа на лабиринта и по-малкото им братче, което спеше в катедралата. Близнаците тъкмо бяха нахълтали в лабиринта, за немалък смут на джуджето Пикел Широкоплещи. Именно Пикел, последовател на друидските традиции (магия, която грубоватият му брат Айвън все така отказваше да приеме) беше създал и лабиринта, и останалата част от забележителните градини.
Пикел вече се бе втурнал след децата, като крещеше „ийк“ и други подобни „пикелизми“ и скубеше зелената си брада. Лабиринтът му все още не бе готов за посетители, пък и корените не се бяха хванали напълно.
Както можеше да се очаква, още щом джуджето хлътна между стените от жив плет, близнаците излязоха навън и кротко се заиграха край входа. Даника не бе сигурно колко навътре в лабиринта бе навлязъл Пикел, ала по бързо заглъхващия му глас се досети, че много скоро ще се изгуби… за трети път този ден.
Внезапен порив на вятъра долетя откъм планината и разпиля гъстата й, червеникаворуса коса. Младата жена я отметна и тръсна глава тъкмо навреме, за да види Кадърли, който идваше към нея.
Колко красив бе в жълтеникавокафявата си туника и панталони, светлосиньото копринено наметало и обичайната широкопола синя шапка с перо. Кадърли бе остарял неимоверно при построяването на храма, толкова, че Даника се бе уплашила, че ще го изгуби. За неин ужас, той дори се бе приготвил да умре, приемайки преждевременната си смърт като необходима жертва за издигането на внушителната библиотека. Малко след като бе приключил с основната сграда (подробностите като сложната украса по многобройните врати и златните листа, украсяващи красивите сводове, навярно никога нямаше да бъдат довършени), времето сякаш се бе върнало назад и той бе започнал да се подмладява почти толкова бързо, колкото бе остарял. Сега изглеждаше като мъж на двайсет и няколко години, с младежка стъпка и блясък в очите всеки път, щом погледнеше към Даника. Даника дори се бе уплашила това да не продължи толкова, че тя да се окаже не с три, а с четири деца на ръце.
За щастие не се бе стигнало дотам и Кадърли се бе превърнал в същия жизнерадостен и силен млад мъж, какъвто беше преди неприятностите в Поучителната библиотека — постройката, издигаща се на това място преди Проклятието на хаоса и края на предишния орден на Денеир. Готовността да пожертва всичко, за да съгради катедрала в негова чест и да възобнови ордена му, се бе оказала достатъчна за Денеир и Кадърли Бонадюс бе получил обратно живота си, многократно по-пълноценен сега, когато имаше Даника и децата.
— Тази сутрин имах посетител — рече той и приседна до нея.
Погледът му се спря върху близнаците, а усмивката му стана още по-широка при звука на поредния неистов крясък, долетял от вътрешността на лабиринта.