— Денеир? — изграчи импът с дрезгавия глас, характерен (и напълно подобаващ, според Кадърли) за вечно обвитото в мъгли и изпарения място, откъдето идваше. — Облечен си като свещеник на Денеир.
Кадърли знаеше, че дребното създание се взира в червената лента на шапката му, където бе втъкнато украшение, изработено от порцелан и злато и изобразяващо запалена свещ над отворено око — символът на Денеир.
Кадърли кимна.
— Пфу! — изплю се отвратено импът.
— Надяваше се да е някой магьосник, който си търси чирак ли? — лукаво попита свещеникът.
— Надявах се да е всеки друг, освен теб, служителю на Денеир.
— Ще трябва да се задоволиш с онова, което ти се предлага — заяви Кадърли. — Да надзърнеш за малко в Материалната равнина все трябва да е по-добре от нищо, нали така? Колкото и за кратко да е, удава ти се възможност да избягаш за малко от отвратителното си съществуване.
— Какво искаш, служителю на Денеир?
— Информация — отвърна Кадърли, ала още докато го казваше, осъзна, че въпросът му е труден, навярно прекалено труден за толкова незначителен демон. — Единственото, което искам, е името на някой по-могъщ демон, когото да призова.
Импът го изгледа любопитно, наклонил глава на една страна, и облиза устни със заострения си език.
— Нищо по-могъщо от някой налфешни — побърза да уточни Кадърли при вида на усмивката, плъзнала по дребното му лице — можеше поне да ограничи силата на следващото създание, което щеше да призове.
Налфешните съвсем не бяха за подценяване, но той със сигурност можеше да се справи с един от тях поне за известно време, толкова, колкото да се сдобие с онова, от което се нуждаеше.
— О, имам едно име тъкмо като за теб, служителю на Денеир… — започна импът, ала не можа да довърши и се загърчи конвулсивно, застигнат от заклинанието за мъчение, което Кадърли бе започнал.
— Името? — попита Кадърли, докато дребното същество се превиваше от болка и проклинаше ожесточено. — И те предупреждавам — опиташ ли се да ме подмамиш да призова някой прекалено могъщ демон, ще го отпратя начаса и отново ще те повикам. Болката, която изпитваш сега, ще ти се стори нищо в сравнение с наказанието, което ще ти наложа тогава!
Думите на Кадърли прозвучаха съвсем убедително, макар че в действителност му беше отблъскващо да причинява дори сегашното мъчение и то на някого като малкия демон. Той обаче стисна зъби и като си напомни какво е заложено на карта, се насили да продължи.
— Мизферак! — изпищя импът. — Глабрезу, при това глупав!
Кадърли начаса прекрати заклинанието и дребното същество размаха прилепови крила и се изправи, вперило студен поглед в лицето му.
— Изпълних каквото поиска, зли служителю на Денеир! — заяви то. — Пусни ме да си вървя!
— Махай се! — нареди Кадърли и докато импът се дематериализираше, показвайки му в същото време неприлични жестове, добави: — И ще кажа на Мизферак какво мислиш за него.
Последното, което видя (с известна доза удоволствие), бе ужасът, изписал се по лицето на малкия демон.
Призова Мизферак по-късно същия ден. Огромното създание с щипци вместо ръце въплъщаваше всичко онова, което Кадърли ненавиждаше у демоните. Подло, свирепо и отблъскващо себично, то всячески се мъчеше да изкопчи някаква полза от всяка дума. Срещата обаче беше кратка и по същество. Демонът трябваше да разпита събратята си от другите равнини за местонахождението на мрачен елф на име Джарлаксъл, който най-вероятно се намираше някъде на Повърхността във Фаерун. Свещеникът не пропусна да наложи на демона мощна магическа възбрана, която не му позволяваше да навлезе в материалния свят, принуждавайки го да се върне в Бездната и да потърси друг начин да се сдобие с исканата информация.
— Така ще ми отнеме повече време — отбеляза Мизферак.
— Ще те призовавам всеки ден — отвърна Кадърли, опитвайки се да придаде на гласа си гневно, ала същевременно безстрастно звучене. — И всеки път ще ставам все по-нетърпелив, а твоето мъчение — по-ужасно.
— Създаваш си опасен враг в мое лице, Кадърли Бонадюс, служителю на Денеир — заплаши го демонът, очевидно целейки да го стресне с това, че знае името му.
Кадърли, в чието съзнание песента на Денеир звучеше така ясно, като да бе част от самото му същество, само се усмихна: