Една вечер, когато седях вкъщи и гледах телевизия, внезапно скочих и вдигнах татамито от пода, след това разковах дъските, разтворих вратите на гардероба и започнах да ръчкам тавана с шило. Говорителите и репортерите, които се бяха натъпкали навсякъде се разбягаха с диви писъци, четири-пет от тях, между които и една жена тупнаха от тавана на пода, а един оператор така се пльосна отгоре, че камерата му се разхвърча на хиляди посоки.
Разбира се, нито едно от тези събития не се превърна в новина. Само случки от моя ежедневен живот можеха да се превърнат в големите новини на деня, оставяйки зад себе си дори политическите, дипломатически и икономически репортажи.
Като например:
Не след дълго дори се появиха коментатори, специализирани в моите лични проблеми. Почти всички списания редовно публикуваха на кориците си мои снимки. Последното ме накара да се замисля, дали не трябва и аз да получа нещо, задето ме използваха за техен модел на корицата. Но дните минаваха и никой не ми предлагаше хонорар. Не можех да чакам повече и реших да се отбия в едно от издателствата.
Макар че почти всички в града вече ме познаваха като роден брат, в издателството ме посрещнаха хладно. Сякаш въобще не бяха чували за мен. След дълго чакане най-сетне към мен се приближи намръщен младеж, който се представи за помощник-заместник-главен редактор.
— Господин Моришита, — рече ми той — не можете да си представите какви проблеми бихте могли да ни създадете с появата си тук.
— Така значи. Понеже съм никой, не бива да имам нищо общо с масмедиите, така ли?
— Нито сте някаква звезда, нито пък човек от благородно потекло. Защо въобще ви трябваше да идвате тук?
— Но аз съм известен и това е факт, нали?
— О, това са само празни приказки в пресата. Въпреки, че публикувахме вашата снимка, бихме предпочели да останете неизвестен. Надяваме се, че добре разбирате това.
— Защо тогава трябваше да се захващате с такъв никаквец мен?
Помощникът въздъхна.
— Откъде да знам? Предполагам, някой някъде е решил, че можете да се превърнете в новина.
— Говорите за масмедиите, нали? И кой беше родоначалникът на тая тъпотия?
— Родоначалникът? Ако имаше такъв вестниците никога нямаше да се захванат с вас. Масмедиите не обичат да им се подхвърлят заповеди.
— Каква новина могат да бъдат събитията от моя ежедневен живот?
— Добре де, според вас какво изобщо може да е голяма новина?
— Ами, я да видим. Например прогнозата на времето — дали е вярна, или че някъде има война, или пък че еди къде си е спрял тока за десет минути, за някоя самолетна катастрофа с много човешки жертви, че цената на ябълките се е покачила, пък ако искате — че в някой супермаркет са сгащили куче-крадец, или пък крадецът е бил президентът на САЩ, че на Марс е кацнал човек, че някоя актриса се е развела, че всеки миг ще избухне Третата Световна война…
Помощникът ме гледаше с празен поглед.
— Та според вас това са големите новини.
— Не са ли? — погледнах го изумен.
Той махна ядосано с ръка.
— Не, не. Това, разбира се, са големи новини. Нали затова ги и съобщаваме. И в същото време публикуваме статии и за обикновения човек — служител, работник. Така че голяма новина е всичко, за което съобщават масмедиите. Веднъж съобщи ли се за нещо и то се превръща в новина със стойност. Но това, което искам да кажа е, че с идването си тук вие разрушихте тази стойност.
— Хич не ми пука!
— Аха! — плесна се по коляното Помощникът. — Щом го казвате, да знаете че и на нас не ни пука!
Върнах се в службата и веднага вдигнах телефона.
— Акико, — извиках гръмогласно — ще преспиш ли с мен тази вечер в някой хотел?
В слушалката се чу сподавеното възклицание на Акико. В стаята бе настъпила тишина. Всички бяха зяпнали в мен.
Най-накрая се чу разплакания глас на Акико.
— Да. Ще дойда.
И така същата нощ прекарах в хотел с Акико. Както и очаквах вестниците не обърнаха никакво внимание на случката. Не последва и репортаж по телевизията. От този ден масмедиите престанаха да излъчват новини за мен. Вниманието им бе привлечено от друга жертва. А аз — аз отново станах безименен.